Мамо, не казвай на никого, че живееш при мен

— Мамо, само те моля… не казвай на никого, че живееш при мен.

Гласът на Мария беше тих, почти шепот, но думите ѝ се забиха в мен като нож. Стоях в коридора с торба картофи в ръка, още с якето на гърба си, а сърцето ми се сви. Беше събота вечер, току-що се бяхме върнали от магазина. Въздухът миришеше на дъжд и прах, а аз се чувствах по-малка от всякога.

— Защо? — едва прошепнах, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

Мария избягваше погледа ми. — Просто… така е по-добре. Не искам да знаят в офиса. И съседите… Знаеш какви са хората.

Седнах на ръба на леглото в малката стая, която тя ми беше отредила. Стаята беше някога детската ѝ — по стените още висяха избелели плакати на групи, които вече никой не слуша. Сега тук бях аз — майка ѝ, която преди година загуби всичко: работата си в шивашкия цех, апартамента след развода с баща ѝ, и най-лошото — усещането за дом.

— Мамо, не се обиждай… Просто хората ще говорят. Ще питат защо си тук, дали имам проблеми… Не искам да ме съжаляват.

— А мен кой ще съжалява? — изтървах думите без да мисля.

Тя замълча. В този момент осъзнах колко сме се отдалечили една от друга. Когато беше малка, Мария тичаше към мен с всяка болка и радост. Сега стоеше срещу мен като непозната жена — с костюм и уморени очи, които сякаш ме обвиняваха за всичко.

Вечерята мина в мълчание. Само телевизорът пълнеше стаята с шум. Опитах се да говоря за нещо обикновено — за цените в магазина, за времето — но Мария отговаряше кратко, разсеяно. По-късно чух как говори по телефона с някого:

— Не, няма проблем… Да, сама съм…

Сама съм. Думите ѝ ме удариха като шамар. Аз бях тук, но тя беше сама. Или просто не искаше да признае пред света, че майка ѝ е станала нейна отговорност.

На следващата сутрин станах рано и започнах да чистя. Миех чинии, подреждах дрехи, готвех — опитвах се да бъда полезна, да заслужа мястото си под този покрив. Но колкото повече се стараех, толкова по-невидима ставах за Мария. Тя излизаше рано и се връщаше късно. Понякога носеше работа вкъщи и затваряше вратата на спалнята си.

Една вечер я чух да плаче. Стоях пред вратата ѝ и не посмях да почукам. Какво щях да ѝ кажа? Че и аз плача всяка нощ? Че ми липсва времето, когато бяхме семейство? Че ме боли да бъда тайна?

Скоро разбрах истинската причина за молбата ѝ. На входа срещнах съседката — леля Пенка:

— Ооо, Марийке! Как е дъщеря ти? Още ли е сама?

Усмихнах се неловко:

— Ами… работи много…

— Ех, младите днес… Само работа и никакъв живот! — въздъхна тя и продължи нагоре по стълбите.

В този момент осъзнах: Мария се срамуваше не от мен като майка, а от това, че не е успяла „да се оправи“ според очакванията на другите. Че има майка без дом, която живее при нея. Че не е „независима“ жена според стандартите на обществото.

Започнах да се питам: кога станахме толкова чужди? Кога престанахме да бъдем семейство? Всяка вечер си спомнях как някога готвехме заедно баница или как я учех да шие копчета на куклите си. Сега тя не искаше никой да знае, че съм тук.

Една неделя реших да поговоря с нея открито. Седнахме на масата с чаша чай.

— Мария, знам защо ме помоли да мълча. Но аз не съм срам за теб. Аз съм ти майка.

Тя ме погледна със сълзи в очите:

— Мамо… страх ме е хората да не мислят, че не мога сама. Че си ми тежест…

— А ти мислиш ли така?

Тя поклати глава:

— Не знам… Понякога ми е трудно. Искам да ти помогна, но се чувствам виновна…

Хванах ръката ѝ:

— Не си виновна за нищо. Животът ни поднесе трудности. Но сме семейство — трябва да сме заедно и в доброто, и в лошото.

Тя избухна в плач и ме прегърна силно — за първи път от години.

От този ден започнахме да говорим повече — за страховете си, за миналото и бъдещето. Не беше лесно. Все още усещах погледите на съседите, шепота зад гърба ни. Но вече не бях невидима в собствения си дом.

Понякога се питам: защо в България все още е срамно да поискаш помощ от близките си? Защо трябва да крием болката си? Дали някога ще спрем да се страхуваме от мнението на другите?