Скрихме се в тъмното – когато да си баба и дядо вече не е радост, а бреме

— Тате, знам, че сте вътре! — гласът на Мария кънтеше през входната врата, а юмрукът ѝ удряше по дървото така, че сякаш ще го строши. До нея се чуваха гласчетата на малките: — Дядо, отвори! Бабо, гладни сме! — и после пак тропане, по-силно, по-настойчиво.

Станах от стола, но Снежана ме хвана за ръката. — Недей. Моля те. Само този път. — Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ блестяха от сълзи в полумрака на кухнята. Стояхме там, двама възрастни хора, скрити като деца, които са направили беля. Сърцето ми биеше лудо. Не знаех дали повече ме е срам или ме боли.

Никога не съм си представял, че ще дойде такъв момент. Цял живот съм работил като шофьор на автобус — рано сутрин излизах, късно вечер се прибирах. Снежана беше учителка в детската градина. Винаги сме били хора на дълга: към работата, към децата ни, към родителите ни. Когато Мария роди първото си дете — нашата малка Елица — нямаше и дума за отказ. Прибрахме я у дома, гледахме я, докато Мария учеше и работеше. После се появи и Борко. После още едно дете. После разводът ѝ с Петър и всичко стана още по-тежко.

— Мамо, тате, не мога без вас — казваше Мария през сълзи. — Как ще се оправя сама? — И ние пак поемахме всичко: сутрин закуски и раници, после училище и градина, после уроци, после болести… Вечерта Снежана готви супа за всички, аз помагам с домашните.

Годините минаваха. Пенсионирахме се, но вместо да си починем, животът ни стана още по-натоварен. Внуците растяха, нуждите им също. Мария започна да работи на две места. Вечер идваше само да ги вземе и често се караше с нас: „Защо пак са гледали телевизия? Защо не са изяли супата?“

Понякога се чувствах като прислужник в собствения си дом. Снежана плачеше нощем. Аз пушех на балкона и гледах светлините на София — градът живееше своя живот, а ние бяхме затворници в апартамента си.

— Не мога повече — прошепваше тя понякога. — Искам да отидем на село поне за седмица… Да видим нашите приятели… Да поспим до късно…

Но винаги нещо ни спираше: „Мамо, Борко е болен“, „Тате, Елица има контролно“, „Може ли да вземете децата за уикенда?“

Вчера Снежана получи високо кръвно. Лекарят каза: „Трябва да почивате.“ Аз се изплаших истински. Погледнах я — беше посивяла от умора.

И тогава взехме решение: поне веднъж да не отворим вратата. Да се престорим, че ни няма. Да си дадем една вечер само за нас.

Седяхме в тъмното и слушахме как Мария крещи отвън:
— Знам, че сте вътре! Как може така? Децата са гладни! Не ви ли е срам?

Снежана се разтрепери цялата.
— Може би сгрешихме… Може би сме лоши родители…
— Не сме лоши — казах тихо. — Просто сме уморени.

След половин час всичко утихна. Чухме как стъпките им се отдалечават по стълбите. Снежана избухна в плач.
— Не искам да ги наранявам… Но вече не мога…

Аз също плаках. За първи път от години.

На следващия ден Мария не ни потърси. Телефонът мълчеше. Внуците не дойдоха. Апартаментът беше тих като никога досега.

Изведнъж усетих как тишината ме задушава и едновременно ми носи облекчение. Излязохме на разходка в парка — за първи път от месеци. Видяхме познати лица, поговорихме с други пенсионери.

Вечерта Мария звънна:
— Защо не ми отворихте вчера? Знаеш ли как се почувствах? Децата плакаха цяла вечер!
— Мария — казах спокойно — ние също сме хора. И ние имаме нужда от почивка.
— А аз? Аз какво да правя сама?
— Ще намериш начин. Трябва да започнем да мислим и за себе си.

Последва мълчание. После тя затвори.

Снежана ме прегърна силно.
— Може би ще ни намрази…
— Може би… Но ако продължим така, ще се разболеем и няма да можем да помогнем на никого.

Тази вечер седнахме двамата на балкона с по чаша чай. Гледахме залеза над панелките и за първи път от години почувствах покой.

Сега ви питам: имаме ли право да поискаме малко време за себе си? Или завинаги трябва да бъдем само баба и дядо – без право на умора, без право на почивка?