Тридесет години вярност – и после всичко рухна: Историята на една изоставена съпруга

– Не мога повече, Мария. Извинявай, но трябва да си тръгна. – Гласът на Стефан беше тих, почти виновен, но думите му се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, с ръце, покрити с брашно, защото тъкмо месех хляб – както всяка неделя през последните тридесет години. Погледнах го невярващо, сякаш не разбирах българския език.

– Какво значи това? – прошепнах. – Къде ще ходиш?

Той не ме погледна в очите. – При Даниела. Знаеш я… от фирмата. Не мога повече да живея в лъжа.

Светът ми се срина. В този момент не чух нищо друго – нито тиктакането на часовника, нито далечния лай на кучето на съседите. Само собственото си дишане, което се превърна в хлипане.

Стефан си събра багажа за половин час. Не каза нищо повече. Остави ключа на масата и излезе. След него остана само тишина и мирисът на сурово тесто.

Първите дни минаха като в мъгла. Не ядях, не спях. Само седях на дивана и гледах снимките по стените – нашите семейни ваканции в Созопол, първият учебен ден на Петър и Иван, Коледите, когато всички се смеехме около елхата. Какво стана с нас? Как така тридесет години могат да изчезнат за един миг?

Обадих се на синовете ни. Петър беше кратък:

– Мамо, татко ми каза. Не искам да се бъркам между вас. Той е щастлив сега.

– А ти? – попитах отчаяно.

– Аз… не знам какво да кажа. Може би е време и ти да помислиш за себе си.

Иван беше още по-студен:

– Мамо, не го обвинявай. Ти винаги си го командвала. Може би и той има право на щастие.

Сякаш някой ме удари през лицето. Моите момчета… моите бебета, които люлеех нощем, когато имаха температура, които водех на тренировки по футбол, които учех да карат колело… Сега стояха срещу мен като съдии.

В квартала всички шушукаха. Съседката Пенка ми донесе буркан сладко и прошепна:

– Не се притеснявай, Марийче, мъжете са такива… Ще мине.

Но не минаваше. Всяка вечер лягах сама в леглото ни и усещах празното място до себе си като пропаст. В магазина хората ме гледаха със съжаление или любопитство. На работа колежките ми шепнеха зад гърба ми:

– Горката Мария… Стефан я зарязал заради някаква пикла.

Понякога се питах: къде сбърках? Дали ако бях по-красива, по-млада, по-интересна… дали тогава щеше да остане? Или вината е в мен, че съм се посветила изцяло на семейството и съм забравила коя съм?

Една вечер Иван ми се обади:

– Мамо, ще дойда да взема някои от нещата си от детската стая.

Когато дойде, стоеше на прага като чужд човек.

– Защо не ми каза по-рано, че не си щастлива? – попита той.

– Защото мислех, че това е животът – отговорих тихо. – Да се грижиш за другите, да правиш компромиси…

– А ти какво искаш?

Не знаех какво да кажа. Никога не бях мислила за себе си като за отделен човек – винаги бях нечия майка, нечия съпруга.

Минаха месеци. Научих се да пазарувам сама, да вечерям сама, да се разхождам сама из Борисовата градина. Започнах да ходя на народни танци с колежките от работа – първоначално от скука, после започна да ми харесва. Усетих как тялото ми отново оживява, как се смея истински.

Една вечер след репетиция седнахме в кафенето до читалището.

– Мария, ти си различна – каза Лили. – Очите ти светят.

– Може би за първи път в живота си правя нещо само за себе си – признах аз.

Петър ми се обади след няколко месеца:

– Мамо… татко ще се жени за Даниела. Надявам се да не ти е много тежко.

– Не е леко – казах му честно. – Но вече не ме боли така силно.

– Радвам се… Искаш ли да дойдеш у нас тази неделя? Децата питат за теб.

Отидох. Видях внучките си, които ме прегърнаха силно и ми нарисуваха картички с надпис „Обичаме те, бабо!“. За първи път от много време усетих топлина в сърцето си.

Стефан ми се обади веднъж:

– Мария… Надявам се да си добре.

– Добре съм – казах му спокойно. – Научих се да живея без теб.

Понякога още боли – особено когато видя двойки на моята възраст да се държат за ръце в парка или когато чуя старата ни песен по радиото. Но вече знам: аз съм повече от нечия съпруга или майка. Аз съм Мария – жена, която оцеля след бурята и намери себе си сред руините.

Питам ви: Защо толкова често жените остават сами след подобно предателство? Къде изчезва семейството, когато най-много имаш нужда от него?