„Ако донесеш това отново, ще те накарам да го изядеш с опаковката“: Историята на една любов, която се превърна в битка за оцеляване

„Ако донесеш това отново, ще те накарам да го изядеш с опаковката.“ Гласът ѝ беше остър като нож, а очите ѝ – студени и безмилостни. Стоях в кухнята, стиснал торбичката с любимите ѝ бисквити, които бях купил на път за вкъщи. Ръцете ми трепереха, но не от страх, а от гняв и унижение. Как стигнахме дотук? Как позволих на Мария да превърне живота ми в поле на битка?

Преди три години я срещнах на рождения ден на общ приятел. Беше красива, самоуверена, с онзи особен блясък в очите, който кара всички да я забележат. Още тогава усетих, че е свикнала да командва – всички около нея се въртяха като планети около слънцето. Но аз не бях от тези хора. Или поне така си мислех.

В началото всичко беше като по филмите – разходки по Витошка, вечери в малки ресторантчета, смях до късно през нощта. Но постепенно нещата започнаха да се променят. Мария искаше всичко да става по нейния начин – какво ще ядем, къде ще ходим, с кого ще се виждаме. Ако нещо не ѝ харесваше, го казваше директно, без да се замисли дали ме наранява.

– Защо пак си купил тези евтини бисквити? – попита тя веднъж, докато разопаковах покупките.
– Защото знам, че ги обичаш – отвърнах тихо.
– Не ги обичам вече! И ако донесеш това отново, ще те накарам да го изядеш с опаковката!

Тогава за първи път усетих как нещо в мен се чупи. Но си казах – може би просто е имала лош ден. Всички имаме такива моменти.

С времето обаче тези моменти станаха ежедневие. Всяка сутрин започваше с критика – „Защо пак си оставил чашата тук?“, „Не можеш ли поне веднъж да си оправиш леглото?“, „Майка ти пак ли ще идва тази седмица?“ Думите ѝ бяха като малки игли, които се забиваха под кожата ми.

Опитвах се да говоря с нея.
– Мария, защо винаги трябва да е по твоя начин? – попитах една вечер, когато седяхме на терасата.
Тя ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малък.
– Защото ако не е по моя начин, всичко се обърква. Ти не можеш да вземаш решения. Виж се!

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина не съм достатъчно добър. Може би тя е права. Започнах да избягвам приятелите си, защото не исках да обяснявам защо Мария никога не идва с мен. Майка ми усещаше, че нещо не е наред.
– Сине, добре ли си? – попита ме веднъж по телефона.
– Да, мамо, всичко е наред – излъгах я.

Но нищо не беше наред. Всяка вечер заспивах с усещането, че съм провал. Спрях да се усмихвам. Дори работата ми започна да страда – шефът ми направи забележка за първи път от години.

Една вечер Мария дойде вкъщи по-рано от обикновено. Бях приготвил вечеря – любимата ѝ мусака и салата шопска. Тя влезе в кухнята, огледа масата и каза:
– Това ли е? Не можеше ли поне веднъж да направиш нещо различно?

Тогава избухнах.
– Какво искаш от мен? Опитвам се! Всеки ден! Но ти винаги намираш за какво да ме упрекнеш!
Тя ме погледна така, сякаш съм някакво недоразумение.
– Ако не можеш да се справиш с мен, тръгвай си!

Стоях там, стиснал юмруци до болка. Исках да извикам, но гласът ми беше пресипнал от всички неизказани думи през годините.

На следващия ден реших да поговоря с баща ѝ – човекът, когото винаги съм уважавал. Срещнахме се в едно кафене до парка.
– Господин Георгиев, обичам дъщеря ви, но вече не издържам този натиск.
Той въздъхна тежко.
– Знам какво преживяваш. Майка ѝ и аз сме виновни – винаги сме ѝ угаждали. Но ти трябва сам да решиш дали можеш да живееш така.

Върнах се вкъщи и за първи път от много време погледнах себе си в огледалото. Видях уморен мъж с тъмни кръгове под очите и празен поглед. Кога загубих себе си?

Седнах на леглото и написах писмо до Мария:
„Обичах те истински. Опитах се да бъда човекът, когото искаш до себе си. Но вече не мога да живея така – без уважение, без топлина, без надежда.“

Оставих писмото на масата и излязох. Вървях дълго из улиците на София, докато слънцето не залезе зад панелките на Люлин. Чувствах се свободен и уплашен едновременно.

Сега живея сам в малък апартамент под наем. Понякога вечер чувам гласа ѝ в главата си – остър и студен. Но вече знам: заслужавам повече. Заслужавам любов без страх.

Питам се: Колко от нас остават във връзки само защото ги е страх да бъдат сами? Колко още ще позволим някой друг да определя стойността ни?