Имах ли право да изгоня свекърва си от дома ни?

— Не мога да повярвам, че пак си го направила! — гласът на Петър отекна в коридора, докато аз стоях с треперещи ръце пред вратата на хола. Вътре, свекърва ми — леля Мария, седеше на дивана с кръстосани ръце и поглед, който можеше да разтопи лед.

— Какво съм направила, Петре? Само казах на жена ти истината! — отвърна тя, без да ме погледне. Стиснах зъби. Истината ѝ винаги беше като нож в гърба ми.

Всичко започна преди седмица, когато телефонът звънна в неделя сутрин. Беше Мария. Гласът ѝ звучеше мило, почти престорено:

— Мила, ще мина да ви видя. Донесла съм баница.

Не можех да откажа. Винаги беше така — идваше неканена, носеше нещо домашно и после започваше да раздава съвети и критики. Петър настояваше да бъда търпелива: „Тя е сама, няма никой друг.“ Но аз усещах как всяка нейна дума ме реже.

Този път обаче нещата излязоха извън контрол. Докато приготвях кафе в кухнята, чух как Мария говори на дъщеря ми Виктория:

— Майка ти не знае как се гледа дом. Виж какви са ти чорапите — дупки! На моето време такова нещо нямаше!

Виктория се разплака и избяга в стаята си. Влязох при нея и я прегърнах, а сърцето ми се сви от болка и гняв. Отидох при Мария и тихо ѝ казах:

— Моля те, не говори така на детето.

Тя ме изгледа с презрение:

— Ако ти си вършеше работата като майка, нямаше да се налага аз да говоря!

Петър се опита да я успокои, но тя продължи:

— Ти си виновна, че синът ми е нещастен! Къщата е разхвърляна, детето ти е невъзпитано, а ти само се оплакваш!

Тогава чашата преля. Изправих се срещу нея:

— Достатъчно! Това е моят дом и няма да позволя повече да ме унижаваш пред децата ми!

Мария скочи от дивана:

— Как смееш! Аз съм майката на Петър!

— И аз съм майка на Виктория! — извиках през сълзи. — И ако не можеш да уважаваш мен и семейството ми, по-добре си тръгвай!

Петър стоеше между нас, объркан и безсилен. Мария ме изгледа с омраза, грабна чантата си и излезе с трясък.

След това настъпи тишина. Виктория се сгуши в мен и попита:

— Мамо, защо баба винаги е лоша с теб?

Не знаех какво да ѝ кажа. През следващите дни Петър беше мълчалив. Вечерта седнахме на масата и той прошепна:

— Може би беше прекалено…

Погледнах го през сълзи:

— А ти някога ще ме защитиш ли?

Той замълча. Знаех, че обича майка си, но аз също имах нужда от подкрепа. Всяка вечер се питах дали постъпих правилно. Дали трябваше да търпя още? Или най-накрая защитих себе си и децата си?

Майка ми по телефона ме подкрепи:

— Не си длъжна да търпиш обиди в собствения си дом.

Но в малкия ни град всички разбраха за скандала. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми:

— Видя ли я? Изгони свекърва си! Какво семейство са те?

Виктория стана по-затворена. Петър все по-често оставаше до късно на работа. Аз се чувствах виновна и самотна.

Една вечер Мария се появи пред вратата ни с куфарче.

— Нямам къде да отида — каза тихо. — Може ли…

Погледнах я дълго. В очите ѝ имаше болка и страх. Поканих я вътре, но този път поставих граници:

— Ще останеш, ако уважаваш мен и децата ми.

Тя кимна без думи.

Сега всяка вечер се чудя: Имах ли право да я изгоня? Или трябваше да преглътна всичко заради мира в семейството? Кога една жена има право да защити себе си в собствения си дом?