Когато истината не е на твоя страна: Моята битка за справедливост в семейството

– Не може да бъде! – гласът ми се разнесе из малката кухня, където миришеше на изстинало кафе и отчаяние. Данаил стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, а очите му бяха вперени в пода. – Как така майка ти даде апартамента само на Петър? Ние какво сме ѝ направили?

Той не отговори веднага. Въздухът между нас беше тежък, сякаш всяка дума можеше да взриви тишината. Чувах как съседите отгоре местят мебели, а в мен бушуваше буря.

– Иване, моля те… – прошепна той. – Не искам да се караме заради това.

– Не искаш? А ти знаеш ли какво значи това за нас? – гласът ми трепереше. – Петър ще живее като цар, а ние пак ще плащаме наем и ще броим стотинките за хляб!

Седнах на стола и зарових лице в дланите си. Спомените от последните месеци ме връхлетяха като лавина. Свекърва ми, Мария, беше винаги студена към мен. Още от първия ден усещах, че не ме приема. Когато баща им почина, всички очаквахме, че ще дели по равно. Но не – тя беше решила друго.

Помня онзи ден в нотариалната кантора. Мария седеше с изправен гръб, стиснала чантата си като броня. Петър се усмихваше самодоволно, а Данаил изглеждаше смазан. Когато нотариусът прочете завещанието, сърцето ми се сви. Апартаментът – единственото ценно нещо в семейството – отиваше при Петър. На Данаил и мен ни оставиха някакви стари мебели и сервиз за кафе.

– Това е волята на майка ви – каза нотариусът сухо.

Излязохме на улицата. Данаил мълчеше, а Петър ни потупа по рамото:

– Нищо лично, братле. Така е решила мама.

Оттогава всичко се промени. Вкъщи стана студено, разговорите ни се въртяха само около сметките и бъдещето. Данаил работеше до късно, а аз се чувствах предадена не само от Мария, но и от него. Защо не се изправи срещу майка си? Защо позволи това?

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът звънна. Беше Мария.

– Ивана, трябва да поговорим – каза тя с онзи леден тон.

– За какво?

– Не искам да има лоши чувства между нас. Петър има нужда от апартамента – той ще създава семейство.

– А ние? Ние не сме ли семейство? – попитах с гняв.

– Вие сте млади, ще се оправите. Данаил винаги е бил по-силен.

Затворих телефона със сълзи на очи. Как може една майка да дели децата си така? Как може да вярва, че едното заслужава повече от другото?

Минаха седмици. С Данаил почти не говорехме. Виждах го как страда, но не знаех как да му помогна. Една неделя реших да отида при Мария. Трябваше да чуя истината от нея.

Вратата ѝ се отвори бавно. Тя ме изгледа строго.

– Защо си дошла?

– Искам да знам защо ни остави без нищо. Какво сме ти направили?

Тя въздъхна тежко.

– Ивана, ти никога не си била част от това семейство. Петър е моят син, който винаги е бил до мен. Данаил избра теб и се отдалечи.

– Това ли е причината? Че сме различни? Че не съм като теб?

– Ти си чужда тук – прошепна тя.

Излязох навън с усещането, че никога няма да бъда приета. Вървях по улиците на квартала и гледах светлините в прозорците на чуждите домове. Навсякъде хората се смееха, празнуваха живота си, а аз усещах само празнота.

С времето започнах да се питам дали вината не е и у мен. Може би бях твърде настойчива, твърде различна за тяхното семейство. Но после си спомнях всички моменти, в които се опитвах да помогна, да бъда част от тях – без успех.

Една вечер Данаил се прибра по-рано от обикновено. Седна до мен на дивана и ме хвана за ръката.

– Съжалявам, Ивана… Може би трябваше да се боря повече за нас.

Погледнах го през сълзи.

– Не е твоя вината. Просто… понякога истината не е на наша страна.

В този момент осъзнах колко много боли несправедливостта в семейството – болка, която не лекува времето. Останахме с празни ръце, но поне имахме един друг.

Сега често се питам: Колко струва едно семейство? И кога справедливостта ще намери място и в нашия дом?