Майка ми помогна на бившата ми жена, но отказва да помогне на сегашната – семейна драма в три поколения

– Мамо, не разбирам защо не искаш да помогнеш на Мария! – гласът ми трепери, докато стоя в малката кухня на панелката в Люлин. Мирише на пържени чушки и лук, а майка ми, баба Станка, седи до прозореца и плете.

Тя не ме поглежда. Само въздиша тежко и казва:
– Димитре, не всичко е толкова просто. На Катя помогнах, защото имаше нужда. Ти тогава беше друг човек.

Стискам юмруци. Знам, че съм виновен. Знам, че не платих навреме издръжката на Катя след развода. Знам, че тя остана сама с двете ни деца – Иво и Силвия – и че майка ми ѝ носеше буркани с лютеница и картофи, когато аз се криех от отговорностите си. Но сега е различно! Сега съм женен за Мария, имаме малкия Алекс и не можем да се справим сами. Наемът ни е непосилен, а работата ми като шофьор на такси не стига за всичко.

– Мамо, моля те… – гласът ми се пречупва. – Мария е добра жена. Алекс е твой внук. Не можем да се справим сами. Поне за малко…

Майка ми спира да плете и ме гледа право в очите:
– А ти плати ли издръжката на Катя този месец?

Мълча. Знам, че не съм.

– Не мога да ти помогна, докато не си оправиш отношенията с миналото си, Димитре. Не мога да гледам как повтаряш същите грешки.

В този момент вратата се отваря и Мария влиза с Алекс на ръце. Очите ѝ са подпухнали от плач. Поглежда ме с надежда, но когато вижда лицето на майка ми, разбира всичко.

– Няма ли да ни приеме? – прошепва тя.

– Не… – отвръщам тихо.

Мария се обръща към майка ми:
– Госпожо Станке, аз не съм виновна за миналото му. Моля ви… Алекс е ваш внук.

Майка ми става бавно и слага ръка на рамото ѝ:
– Знам, чедо. Но синът ми трябва да порасне най-сетне. Не мога да ви приема при мен, докато той не се научи да носи отговорност.

Мария избухва в сълзи. Аз стоя като вцепенен. Чувствам се малък, безсилен, виновен. Спомням си как преди години майка ми прегръщаше Катя и ѝ казваше: „Ти си ми като дъщеря.“ Как ѝ помагаше с децата, как ѝ носеше дрехи и храна, когато аз бях зает да започвам нов живот с Мария.

Сега миналото ме стига. Катя живее в една стара гарсониера в Надежда с Иво и Силвия. Виждам ги рядко – децата са студени към мен. Катя не ме търси за нищо освен за парите, които все не стигат. А аз все отлагам плащането – ту имам сметки, ту колата се развалила…

Мария ме гледа с укор:
– Защо не каза, че пак не си платил издръжката?

– Мислех… ще намеря пари до края на месеца…

– Не може така! – извиква тя. – Не може да живеем като бегълци! И аз имам дете! И аз имам нужда от помощ!

Майка ми въздъхва:
– Димитре, животът не е само твой. Ти си баща на три деца от две жени. Кога ще разбереш?

Излизам на балкона и запалвам цигара. Софийският въздух е тежък, мръсен. Гледам към блоковете отсреща и си мисля за всичко, което съм объркал. Защо не можах да бъда по-добър баща? Защо винаги търся лесния път?

Вечерта Мария ме пита:
– Какво ще правим сега? Нямаме къде да отидем.

– Ще говоря с Катя… може би ще ни пусне за малко при тях…

Мария ме гледа невярващо:
– При бившата ти жена? След всичко?

– Нямаме друг избор…

На следващия ден отивам при Катя. Тя ме посреща на вратата със скръстени ръце.
– Какво искаш?

– Катя… моля те… няма къде да спим тази нощ… Може ли поне Алекс да остане при вас?

Тя ме гледа дълго. После казва:
– Ще го приема само заради децата. Но ти… ти трябва да пораснеш най-сетне, Димитре.

Връщам се при Мария със свито сърце.
– Алекс може да остане при Катя за няколко дни…

Мария плаче тихо цяла нощ.

Минават седмици. Търся работа навсякъде – строежи, складове, но никой не взима човек с лош кредит и без постоянен адрес. Майка ми все така отказва да ни приеме у дома си.

Една вечер сядам срещу нея в кухнята и казвам:
– Мамо… ще платя всичко на Катя. Ще говоря с децата си. Само ни помогни…

Тя ме гледа уморено:
– Ще ти помогна, когато видя, че си готов да бъдеш баща на всички свои деца.

В този момент осъзнавам: цял живот съм бягал от отговорностите си. Искал съм помощ без да давам нищо насреща.

Сега стоя тук – между две жени, три деца и една майка, която ме обича достатъчно, за да ме остави сам със собствените си грешки.

Питам се: Колко още трябва да загубя, за да разбера какво значи истински да бъдеш баща? А вие как бихте постъпили на мястото на майка ми?