Когато любовта заври с тенджерата супа: Историята на едно софийско семейство

— Пак ли си забравил да купиш хляб, Иване? — гласът ми трепери, докато държа капака на тенджерата с врящата супа. Навън дъждът бие по прозорците, а в кухнята мирише на изгоряло. Дъщеря ми Мария се свива на стола с учебника по математика, а малкият Петър рисува нещо на масата с пръст в разлятата вода. Иване стои до вратата, мокър до кости, с празни ръце и уморени очи.

— Извинявай, забравих… Беше адски задръстване, шефът пак ме задържа — промърморва той и избягва погледа ми.

— Винаги имаш оправдание! — избухвам. — А аз? Аз цял ден тичам между работа, децата и тази къща! Не мога повече!

Тишината се разстила между нас като тежко одеяло. Чувам как супата клокочи и пръски се стичат по котлона. Мария ме гледа с големи очи, а Петър спира да рисува.

— Мамо, ще има ли вечеря? — пита тихо той.

— Ще има, миличък — отговарям и се опитвам да овладея сълзите си.

В този момент телефонът ми звъни. Майка ми. Знам какво ще каже: „Не забравяй да донесеш бурканите за зимнина утре! И кажи на Иван да оправи капака на мазето.“ Всеки ден нови задачи, нови очаквания. Чувствам се като в капан.

След вечеря Иване сяда пред телевизора, а аз мия чиниите. Водата е гореща, ръцете ми парят. Чувствам се невидима. Спомням си как преди години се смеехме заедно, как мечтаехме за дом и деца. Сега сме като двама непознати под един покрив.

— Мамо, татко защо е тъжен? — пита Мария, докато си мие зъбите.

— Не е тъжен, просто е уморен — лъжа я. Но знам, че тя усеща всичко.

През нощта не мога да заспя. Слушам как дъждът барабани по ламарината на балкона. Мисля за кредита за апартамента, за сметките за ток и парно, за това как Петър има нужда от нови обувки, а Мария мечтае за уроци по пиано. Мисля за Иване — някога силен и уверен, сега прегърбен от грижи.

На сутринта кафето е горчиво. Иване тръгва рано за работа без да ме целуне. Децата мълчат на закуска. Вкъщи е студено, въпреки че парното работи.

На работа шефката ми крещи за някаква грешка в отчета. Колежката ми Галя шепне зад гърба ми. Чувствам се сама сред хората.

Вечерта се прибирам и намирам бележка на масата: „Ще закъснея. Иване.“ Супата от вчера още стои в хладилника. Решавам да я стопля. Докато бъркам в тенджерата, усещам как гневът ми прелива.

— Защо все аз трябва да държа всичко? — питам себе си на глас.

Мария идва при мен и ме прегръща.

— Мамо, обичам те. Може ли да гледаме филм заедно?

Поглеждам я и разбирам колко много съм изпуснала в опитите си да бъда перфектна майка и съпруга. Сядаме двете на дивана с купа супа и гледаме стар български филм. Петър се гушва до нас.

Когато Иване се прибира късно вечерта, вижда ни тримата заедно. Спира на прага и дълго ни гледа.

— Извинявай — казва тихо той и сяда до мен. — Не знам кога станахме толкова далечни…

— И аз не знам — прошепвам. — Но още сме тук. Заедно.

Децата се усмихват сънено. За миг всичко изглежда възможно.

На следващия ден Иване ме изненадва с топъл хляб и букет карамфили от пазара.

— Знам, че не са рози — смее се неловко той. — Но са истински български цветя.

Смея се през сълзи. За първи път от месеци вечеряме всички заедно без караници. Говорим си за училище, за работа, за мечти.

Проблемите не са изчезнали — кредитът още тежи, сметките чакат, родителите ни все така настояват за помощ. Но нещо малко се е променило: започваме да си говорим отново, да се гледаме в очите.

Понякога любовта не е голям жест или скъп подарък. Понякога е просто топла супа в студена вечер и ръка върху рамото ти.

Чудя се: Колко често забравяме да видим човека до себе си? Колко струва една усмивка или една дума „Обичам те“ в нашето забързано ежедневие?