Между два дома: Когато моите вещи започнат да принадлежат на други

— Къде е кафемашината? — гласът на съпруга ми, Димитър, прозвуча раздразнено от кухнята. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми.

— Мама я взе — отвърнах тихо, почти виновно. — Каза, че нейната се е развалила и ще я върне до седмица.

Димитър въздъхна тежко. — Ивана, това е третият уред този месец. Миналата седмица сестра ти си тръгна с половината дрехи на малката. А леля ти още не е върнала прахосмукачката.

Замълчах. Знаех, че е прав. Но как да кажа „не“ на собствената си майка? Или на сестра си, която винаги е била по-настоятелната от двете ни? В нашето семейство отказът се възприема като предателство.

Седнах на дивана и се загледах в празната стойка за кафе. Спомних си как преди седмица майка ми дойде с торба домашни сладки и онзи поглед, който не търпи възражение.

— Може ли да взема кафемашината ви за няколко дни? — попита тя, но вече я беше сложила в чантата си.

— Разбира се — усмихнах се механично. — Само ни я върни до края на седмицата, че Димитър не може без кафе.

Тя махна с ръка. — Ще ти донеса и нови сладки тогава!

Сега седмицата беше минала, а кафемашината липсваше. Димитър ме гледаше с онзи поглед, който казваше „стига толкова“. Дъщеря ни, Мария, тичаше из хола с чужда блузка — явно от сестра ми, защото беше твърде голяма за нея.

Вечерта телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Елица.

— Иване, имаш ли още от онези хубави детски обувки? Мария вече ги е износила, нали?

— Не, още ги носи — отвърнах сухо.

— Е, като й станат малки, пази ги за мен! — засмя се тя и затвори.

Почувствах се като склад за вещи. Като че ли всичко мое беше временно — докато някой друг не го поиска.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Донесе сладки и… празни ръце.

— Мамо, кафемашината? — попитах внимателно.

Тя се засмя леко виновно. — Ох, забравих! Ще ти я върна другата седмица. Между другото, пералнята ми пак прави номера… Ако ви остане време, може ли да я погледнете с Димитър?

Димитър се намръщи. Аз само кимнах. Вътре в мен нещо се скъса.

Седнахме на масата. Майка ми разказваше за съседката си, за новите цени в магазина, за това как всички трябва да си помагаме. Аз слушах и стисках зъби.

— Мамо — прекъснах я най-накрая, — знаеш ли колко често взимате наши неща? Понякога имам чувството, че домът ни е просто склад за всички ви.

Тя ме изгледа учудено.

— Иване, ние сме семейство! Така е било винаги. Когато ти трябваше количка за Мария, аз ти дадох нашата стара. Когато ти трябваха пари за ремонта…

— Да, но сега вече не е същото — прекъснах я тихо. — Имам нужда от граници. От свое пространство. Не мога да давам всичко постоянно.

Майка ми замълча. В очите й проблесна обида.

— Добре — каза тя студено. — Щом така мислиш…

Тръгна си без да вземе сладките обратно. Аз останах сама в кухнята и се разплаках. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Димитър ме прегърна мълчаливо.

През следващите дни телефонът ми остана тих. Никой не звънеше да поиска нещо. Но и никой не се обаждаше просто да попита как съм.

Вечерта седнах до Мария и я гледах как рисува с флумастери по масата (моите флумастери, които скоро сигурно щяха да поискат за племенницата ми). Замислих се: кога моето стана общо? Кога моят дом стана ничий?

След седмица майка ми се обади:

— Иване… донесох ти кафемашината. Искаш ли да дойда на гости?

Гласът й беше несигурен. Усетих как сърцето ми се свива от вина и обич едновременно.

— Да, мамо. Ела. Но този път ще пием кафе у дома — с нашата кафемашина.

Тя се засмя през сълзи.

Седнахме заедно на масата — аз, майка ми, Димитър и Мария. Пихме кафе и говорихме дълго за граници, за помощта и за това какво значи да си семейство в България днес.

Понякога най-трудното е да кажеш „стига“. Но може би точно тогава започва истинският разговор между близките.

А вие? Кога последно казахте „не“ на своите близки? И струваше ли си?