„Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя“ – Една реплика, която преобърна живота ми

„Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя.“

Думите на леля Мария още ехтят в ушите ми. Стоях на прага на хола, с куфар в ръка, а сърцето ми биеше толкова силно, че се чудех дали не го чуват всички. Беше първият ден след сватбата ни с Петър. Мечтаех за ново начало, за уютен дом, за топлина. Вместо това получих студен поглед и тази реплика, която ме прониза като нож.

Петър стоеше до мен, смутен и безмълвен. Не каза нищо. Може би не чу, може би не искаше да се намесва. А аз? Усетих как гласът ми се губи някъде дълбоко в гърлото. Усмихнах се насила и се опитах да не покажа сълзите, които напираха в очите ми.

– Мамо, хайде стига – промълви той тихо.
– Не се меси, Петре! – отвърна тя остро. – Това е моят дом! Аз съм го дала на теб, а не на нея!

Така започна всичко. Всеки ден беше битка. Леля Мария беше навсякъде – в кухнята, в хола, дори в спалнята ни. Всяко мое движение беше под наблюдение. Ако сложех повече сол в супата, тя цъкаше с език. Ако забравех да изтрия праха от секцията, ме гледаше укорително.

– В нашия дом чистотата е на първо място – повтаряше тя.

Петър работеше до късно и рядко беше вкъщи. Оставаше ми само да се справям сама с нея. Опитвах се да бъда добра снаха – готвех любимите ѝ ястия, перях ѝ дрехите, дори ѝ купувах лекарства от аптеката. Но нищо не беше достатъчно.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как тя говори по телефона с някоя от съседките:

– Не знам какво му хареса на тази… Моята майка казваше: „Внимавай кого водиш у дома си!“ Ама кой да слуша…

Сълзите ми се смесиха със сапунената вода. Чувствах се сама и изоставена. Майка ми живееше в друг град и не можех да ѝ се обадя всеки път, когато ми беше тежко. А Петър… той сякаш не виждаше нищо.

– Преувеличаваш – казваше той. – Мама просто е малко по-строга.

Но аз знаех истината. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм натрапница в собствения си дом. Всяка вечер заспивах с мисълта, че никога няма да бъда приета.

С времето напрежението между мен и Петър започна да расте. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. Но истинската причина беше друга – усещах се невидима за него.

Един ден не издържах и му казах:
– Петре, не мога повече така! Или ще си намерим наше място, или…
Той ме погледна уморено:
– Знаеш колко е трудно сега да си позволим отделен апартамент… Мама ни помага…
– Мама ни разрушава! – извиках аз през сълзи.

Той замълча. За първи път видях колебание в очите му.

Минаха месеци. Станах като сянка – вършех всичко механично, без радост. Една сутрин леля Мария ме посрещна на прага на кухнята:
– Ще идват гости довечера. Надявам се поне този път да не се изложиш.

Тогава нещо в мен се пречупи.

– Лельо Мария – казах спокойно, но твърдо – това е и моят дом. Омъжих се за Петър с надеждата да бъдем семейство. Ако не ме приемате тук, ще си тръгна.

Тя ме изгледа изненадано:
– Големи думи за едно момиче от провинцията…

В този момент Петър влезе в кухнята и чу всичко.
– Мамо, стига! – каза той твърдо. – Или ще уважаваш жена ми, или ще си тръгнем!

За първи път почувствах подкрепата му. Леля Мария замълча и излезе от стаята.

Седнахме двамата на масата. Ръцете ми трепереха.
– Ще намерим начин – каза Петър тихо. – Обещавам ти.

След няколко седмици намерихме малък апартамент под наем в „Люлин“. Не беше голямо жилище, но беше нашето място. За първи път от месеци се почувствах жива.

Понякога още чувам думите на леля Мария в съня си: „Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя.“ Но вече знам коя съм и къде ми е мястото.

Замислям се – колко жени като мен живеят в чужди домове и чужди сенки? Колко от нас са загубили гласа си? А ти… би ли останала там, където не си желана?