Когато баща ми си тръгна: Разпадането на едно семейство

– Или аз, или тя! – гласът на майка ми пронизваше стените на панелката ни в Люлин, докато баща ми стоеше с наведена глава до входната врата. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът блъскаше по прозорците така, сякаш и времето усещаше бурята у дома.

Стоях в коридора, стиснал ръката на дъщеря ми Ива, която не разбираше защо баба й крещи, а дядо й мълчи. Бях на 33, уж зрял мъж, но в този момент се чувствах като уплашено дете. Майка ми – Снежана – беше винаги силната, тази, която държеше всичко под контрол. Баща ми – Георги – човек на малко думи, но с голямо сърце. Или поне така си мислех досега.

– Не мога повече! – извика тя. – Тридесет години търпя твоите лъжи и отсъствия! Или оставаш и се променяш, или си тръгвай!

Баща ми не каза нищо. Взе якето си от закачалката и без да погледне назад, излезе. Вратата се затвори тихо, но ехото от този звук още кънти в мен.

– Мамо… – опитах се да кажа нещо, но тя ме погледна с очи, пълни със сълзи и гняв.

– Не ме гледай така, Мартине! Ти не знаеш всичко! – прошепна тя и се свлече на дивана.

В този момент разбрах, че всичко се промени. Домът ни вече не беше същият. Дъщеря ми ме дръпна за ръката:

– Тате, къде отиде дядо?

Не знаех какво да й кажа. Как да обясня на петгодишно дете, че възрастните понякога са по-уплашени и объркани от самите деца?

Следващите дни бяха кошмар. Майка ми не говореше с никого. Аз звънях на баща ми, но той не вдигаше телефона. На работа бях като призрак – колегите ме гледаха със съжаление, а аз се чувствах като провален син и баща.

Една вечер седнах до майка ми в кухнята. Миришеше на чай от липа и цигари.

– Мамо, какво стана между вас? – попитах тихо.

Тя въздъхна тежко:

– Баща ти… от години има друга жена. Знаех го. Мълчах заради теб, заради внучката си. Но вече не мога да живея с тази лъжа.

Светът ми се срина. Винаги съм вярвал, че нашето семейство е различно – че сме преминали през всичко заедно: безпаричието през 90-те, болестта на баба, моите тийнейджърски бунтове… А сега?

– Защо не ми каза? – попитах я.

– Защото ти беше дете. А после… защото се надявах той да се върне при нас истински.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото до жена си Елица и мислех за всичко: за баща ми, който беше идолът ми; за майка ми, която се оказа по-силна, отколкото съм предполагал; за себе си – дали и аз ще повторя техните грешки?

След седмица баща ми се обади. Гласът му беше уморен:

– Мартине… трябва да поговорим.

Срещнахме се в малко кафене до гарата. Той изглеждаше по-стар, отколкото го помнех.

– Съжалявам, че ви причиних това – каза той. – Но не можех повече да живея в лъжа.

– Защо не ни каза? Защо избра да си тръгнеш така? – гласът ми трепереше.

– Страхувах се. От майка ти, от теб… от себе си.

Гледах го и не знаех дали да го прегърна или да го ударя. Толкова много въпроси имах към него, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Ще видиш ли Ива? – попитах го накрая.

Той кимна и очите му се напълниха със сълзи:

– Тя е моят живот…

Върнах се у дома още по-объркан. Елица ме прегърна:

– Не си длъжен да избираш страна. Просто бъди добър баща за Ива.

Минаха месеци. Майка ми започна да излиза с приятелки, да ходи на театър. Баща ми живееше с новата си жена в друг квартал. Аз все още се лутах между двамата – опитвах се да ги разбера и простя.

Един ден Ива ме попита:

– Тате, защо баба и дядо не са заедно?

Погледнах я и й казах истината – че понякога хората правят грешки, че любовта понякога свършва или се променя. Че семейството ни вече е различно, но все пак сме семейство.

Сега често се питам: Можеше ли да предотвратя всичко това? Или понякога трябва просто да приемем болката и да продължим напред? Какво мислите вие – има ли прошка след такова предателство?