Сестра ми продаде колата си на мама и не мога да ѝ простя, че не ѝ я даде безплатно

– Не мога да повярвам, че го правиш, Мария! – гласът ми трепереше от гняв, докато гледах сестра си право в очите. Бяхме в кухнята на мама, а тя седеше на масата, с ръце в скута и поглед забит в пода. Навън валеше ситен дъжд, а капките барабанеха по прозореца, сякаш подчертаваха напрежението между нас.

– Какво точно не можеш да повярваш? – отвърна Мария с онзи неин хладен тон, който винаги ме е побърквал. – Колата е моя. Мама има нужда от нея, но аз също имам нужда от парите.

– Тя е майка ни! – почти изкрещях. – Тя те е отгледала сама, жертва се за нас цял живот! Сега, когато има нужда от помощ, ти ѝ продаваш колата си като на непознат човек?

Мама се размърда неловко на стола. – Моля ви, не се карайте заради мен…

Но вече беше късно. В мен кипеше буря от емоции. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да си помага безусловно. Особено когато става дума за мама – жената, която работеше по две смени в шивашкия цех в Пловдив, за да ни осигури всичко необходимо. Помня как вечер се прибираше уморена, с ръце напукани от работа и с усмивка ни питаше дали сме гладни.

Мария винаги беше по-прагматичната от двете ни. След като завърши икономика в София, започна работа в счетоводна фирма и бързо се научи да цени всяка стотинка. Аз останах в Пловдив и станах учителка по литература – професия, която обичам, но която не носи много пари.

Когато преди месец старата „Опел Астра“ на мама отказа да запали, тя изпадна в паника. Без кола нямаше как да стига до работа в съседното село, а автобусите са рядкост. Аз веднага предложих да ѝ помогна с каквото мога, но заплатата ми стига едва за сметките и храната.

Тогава Мария се появи с „решение“ – предложи на мама своята стара „Тойота“, която така или иначе не използваше след като си купи нова кола. Но вместо да ѝ я подари, поиска 3 000 лева – сума, която за мама беше почти непосилна.

– Мога да ти дам на изплащане – каза Мария уж мило. – Ще ти е по-лесно така.

Мама прие, защото нямаше друг избор. Взе малък заем от приятелка и започна да връща парите на Мария всеки месец. Виждах как това я притеснява – всяка стотинка беше важна за нея.

Аз не можех да го преглътна. Започнах да избягвам Мария, а когато се виждахме по семейни поводи, между нас стоеше ледена стена. Татко ни напусна преди години и мама беше нашата опора. Не разбирах как сестра ми може да бъде толкова безчувствена.

Една вечер седнахме трите на масата – мама настояваше да поговорим като семейство.

– Момичета, моля ви… Не искам да се карате заради мен. Знам, че Мария има свои разходи и не мога да очаквам всичко наготово…

– Но ти си майка ни! – прекъснах я аз. – Ако аз имах кола, щях веднага да ти я дам!

Мария въздъхна тежко.

– Не разбираш ли? Не става въпрос само за парите. Винаги съм усещала, че трябва сама да се оправям с всичко. Никой не ми е помагал истински… Дори когато учех в София и нямах пари за наем…

– Това не е вярно! – възразих аз. – Мама ти изпращаше последните си спестявания!

– Да, но винаги с уговорката „внимавай с парите“, „не харчи излишно“… Чувствах се виновна за всяка стотинка.

Мълчахме дълго. За първи път чувах Мария да говори така открито за чувствата си. Може би и тя носеше свои рани от миналото.

В следващите седмици напрежението между нас не стихна. Мама се опитваше да бъде медиатор, но аз не можех да простя на Мария. Виждах как мама брои стотинките си за хляб и лекарства, докато връща парите за колата.

Една вечер я намерих разплакана в кухнята.

– Не искам да ви губя… Вие сте ми всичко – прошепна тя.

Тогава осъзнах колко много сме се отчуждили заради пари. Колко лесно е една дребна сделка да разруши доверието между сестри.

Сега минаха месеци оттогава. С Мария почти не си говорим. Мама все още изплаща колата и всеки път когато я видя зад волана ѝ, усещам буца в гърлото си.

Понякога се чудя: струваше ли си всичко това? Какво означава семейството за нас днес? Дали някога ще успея да простя на сестра си или тази рана ще остане завинаги между нас?