Когато децата на Иван разбраха, че живеем заедно: Войната за щастие

– Пак ли си тук? – гласът на Даниела, дъщерята на Иван, проряза тишината в коридора, докато се опитвах да прибера обувките си. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива от напрежение. – Татко, нали ти казах, че не искам тази жена в нашия дом! – извика тя към хола, където Иван гледаше новините с чаша кафе.

Стоях като вкопана. Вече трети месец живеехме заедно с Иван в неговия апартамент в София, но всяка среща с децата му беше като нова битка. Те идваха почти всеки уикенд – Даниела и по-малкият ѝ брат Петър. Откакто разбраха, че съм се нанесла, не пропускаха възможност да ме накарат да се чувствам като натрапник.

– Даниела, моля те, не започвай пак – опита се да я укроти Иван, но гласът му звучеше уморено. – Мария е част от живота ми.

– Тя никога няма да бъде част от нашето семейство! – изсъска тя и тресна вратата на стаята си.

Петър ме погледна с онзи празен, студен поглед, който ме караше да се чувствам невидима. – Мама каза, че ще съжаляваш – прошепна той и също изчезна зад затворена врата.

Влязох в кухнята с треперещи ръце. Иван дойде при мен, прегърна ме през раменете и прошепна: – Ще мине време, ще свикнат.

Но времето минаваше, а нещата ставаха само по-зле. Децата му започнаха да идват все по-често. Понякога намирах дрехите си разхвърляни или скрити. Друг път чашата ми с кафе беше изчезнала от шкафа. Веднъж дори намерих бележка на огледалото: „Тук не си желана.“

Майката на децата – Елена – също не помагаше. Знаех, че им говори срещу мен. Чувах я по телефона как ги настройва: „Не позволявайте тази жена да ви вземе баща ви.“

Една вечер, когато Иван беше на работа до късно, Даниела дойде сама. Беше разстроена и плачеше. Опитах се да ѝ помогна, но тя ме отблъсна:

– Не ми трябваш! Ти си виновна за всичко! Ако не беше ти, мама и татко щяха да са заедно!

– Даниела, аз не съм причината родителите ти да се разделят – казах тихо. – Понякога хората просто не могат да бъдат заедно.

– Лъжеш! – извика тя и избяга.

Седнах на дивана и заплаках. Защо трябваше да е толкова трудно? Обичах Иван, но всеки ден се чувствах все по-самотна в този дом. Приятелките ми казваха: „Трябва да си по-твърда!“, но аз не исках война. Исках само разбиране.

Иван също страдаше. Виждах го как се измъчва между мен и децата си. Понякога нощем лежеше буден до мен и въздишаше тежко.

– Мислиш ли, че някога ще ни приемат? – попитах го една вечер.

– Не знам… Надявах се, че ще е по-лесно – призна той.

Скоро започнахме да се караме за дреболии. Аз бях изнервена от постоянните нападки, той – от вината към децата си. Веднъж му казах:

– Ако трябва да избирам между теб и спокойствието си…

– Не казвай това! – прекъсна ме той. – Моля те…

Но думите вече бяха изречени.

Една сутрин намерих Даниела на прага с куфарче.

– Мога ли да остана тук за няколко дни? Мама пак се кара с татко по телефона…

Поканих я вътре. Този път не казах нищо. Просто ѝ направих чай и седнахме мълчаливо една до друга. След час тя прошепна:

– Мразя всичко това… Мразя, че татко е тъжен… Мразя, че мама плаче… Мразя те и теб… но най-много мразя себе си, че не мога да направя нищо.

Прегърнах я. За първи път почувствах болката ѝ истински.

От този ден започнахме да говорим повече. Не беше лесно – имаше сълзи, крясъци, обвинения. Но понякога имаше и малки проблясъци на разбиране.

Петър остана затворен в себе си. С него беше още по-трудно. Виждах как страда от раздялата на родителите си и от новия живот на баща си с мен.

С Иван започнахме да ходим на семейни консултации. Понякога излизахме четиримата на разходка в Южния парк или просто гледахме филм у дома. Имаше моменти на смях… но и много моменти на мълчание.

Понякога се питам дали щастието винаги трябва да струва толкова скъпо? Дали любовта е достатъчна, за да заличи болката от миналото?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите за любовта си или бихте избрали спокойствието?