Лятото, което разкъса семейството ми: Истината за свекървата от Троянския Балкан

— Не пипай това! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож още преди да успея да оставя чинията в мивката. Стоях в кухнята на старата й къща в село Орешак, а ръцете ми трепереха. Беше първият ни ден тук, а вече усещах как напрежението се натрупва като буреносен облак над главата ми.

Мъжът ми, Петър, се преструваше, че не чува. Синът ни, Алекс, се въртеше около масата и питаше кога ще ходим до реката. А аз се чудех как ще издържа цяла седмица под един покрив с тази жена, която винаги намираше начин да ме накара да се чувствам като натрапница в собственото си семейство.

— Остави я, майко — опита се Петър да смекчи тона. — Нека помогне.

— Аз си знам реда тук! — отсече Мария и ме изгледа с онзи поглед, който казваше повече от всякакви думи.

Вечерта седнахме на двора. Мария сипваше ракия на Петър и му разказваше истории от детството му, сякаш аз не съществувах. Алекс се опита да я прегърне, но тя го отблъсна с думите: „Не сега, бабо е заета.“

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Спомних си първите години с Петър — как ме защитаваше пред всички, как обещаваше, че ще бъдем екип. А сега? Сякаш беше забравил всичко. Сякаш и той се страхуваше от майка си.

На следващия ден реших да изляза рано сутринта. Взех Алекс и тръгнахме към реката. По пътя той ме попита:

— Мамо, защо баба не те харесва?

Спрях за миг. Как да обясня на осемгодишно дете сложността на семейните отношения? Как да му кажа, че понякога хората не приемат другите просто защото са различни?

— Баба е уморена — излъгах. — Понякога възрастните са напрегнати.

Но дълбоко в себе си знаех истината. Мария никога не ме прие. За нея аз бях „градската“, която е откраднала сина й и го е завела в София. Винаги намираше повод да ме упрекне — че не готвя като нея, че не възпитавам Алекс по „селски“, че работя твърде много.

Когато се върнахме, Мария вече беше започнала да приготвя обяда. Влязох в кухнята и тихо попитах:

— Мога ли да помогна?

Тя дори не ме погледна:

— Ако знаеш как се прави боб по нашенски, заповядай.

— Мога да нарежа лука — предложих.

— Не така! — изсъска тя и грабна ножа от ръката ми.

Тогава избухнах:

— Защо винаги ме отблъсквате? Какво съм ви направила?

Мария ме изгледа студено:

— Ти ми взе сина. Ти го направи чужд в собствения му дом.

Петър влезе точно в този момент и застина на прага. За първи път видях страх в очите му.

— Стига! — извика той. — Омръзна ми това напрежение! Мамо, тя е моята жена! Приеми го!

Мария се разплака. За първи път я видях слаба, уязвима. Седна на стола до печката и прошепна:

— Аз останах сама тук… Всички си тръгнаха. Само Петър ми остана…

В този момент разбрах колко дълбока е болката й. Не беше само ревност или злоба — беше страх от самота, от забрава.

През следващите дни опитахме да говорим повече. Разказвах й за работата си, за живота ни в София. Тя слушаше мълчаливо, понякога кимаше, но рядко се усмихваше.

Една вечер Алекс донесе стара снимка на Петър като дете. Мария я погали и каза:

— Беше добро момче… А сега е мъж и баща… Трудно ми е да го пусна.

Петър я прегърна. Аз стоях отстрани и гледах как двамата плачат. За първи път почувствах съчувствие към нея.

Но напрежението не изчезна напълно. В последния ден преди тръгване Мария ми подаде буркан със сладко от смокини:

— За Алекс… Да помни баба си.

Погледнах я в очите:

— Благодаря ви… Ще му разказвам за вас.

Тя кимна и за миг видях топлина в погледа й.

На връщане към София Петър мълчеше дълго. Най-накрая прошепна:

— Съжалявам…

Погалих ръката му:

— Всички носим своите рани…

Сега често се питам: Кога семейството спира да бъде убежище и се превръща в бойно поле? Колко жертви трябва да направим заради любовта? А вие… бихте ли простили?