„Стани и ми свари кафе!” – Как зет ми преобърна дома ни за две седмици и аз разбрах къде са границите на семейството

„Стани и ми свари кафе!” – думите му още кънтят в ушите ми, въпреки че оттогава минаха седмици. Беше събота сутрин, слънцето едва се прокрадваше през пердетата, а аз се опитвах да се насладя на няколко минути тишина, преди децата да се събудят. Вместо това, гласът на зет ми – Петър – разцепи спокойствието като гръм. Не беше молба, беше заповед. Станах, стиснала зъби, и се отправих към кухнята.

Петър трябваше да остане само една нощ. Сестра ми Мария го беше изпратила при нас, защото у тях правеха ремонт. „Само за една вечер, обещавам!” – беше казала тя по телефона. Не можех да откажа. Семейството е семейство, а и нали сме българи – гостоприемството е закон.

Още първата вечер Петър се разположи на дивана като цар. „Къде са чехлите? Защо няма ракия? Тази салата не е като у нас.” Усмихвах се насила и си повтарях, че е само за една нощ. Но на сутринта той вече се държеше като у дома си. Кафето не било достатъчно силно, хлябът бил стар, а телевизорът не бил на правилния канал.

Мъжът ми, Ивайло, се опита да го игнорира. „Остави го, ще си тръгне утре.” Но утре така и не дойде. На следващия ден Петър обяви: „Ремонтът се забавя. Ще остана още малко.”

Малкото стана две седмици.

Децата започнаха да се крият в стаите си. Аз ходех на пръсти из собствения си дом, за да не го подразня с нещо. Всяка сутрин започваше с нова критика: „Това ли е закуска? На село майка ти правеше мекици!” или „Пералнята ти бучи цяла нощ – как спите така?”

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона с Мария: „Тук е като хотел, ама персоналът не е много усмихнат.” Стиснах гъбата толкова силно, че почти я скъсах.

Опитах се да говоря с Ивайло. „Трябва да му кажем да си тръгне! Не издържам повече!” Той само въздъхна: „Ще стане скандал с Мария. Знаеш колко е обидчива.”

На шестия ден Петър донесе приятелите си вкъщи – без да пита. Напълниха хола с цигарен дим и смях до полунощ. Децата не можаха да заспят, а аз стоях в кухнята и броях минутите до края на вечерта.

На осмия ден изчезнаха две бутилки уиски от шкафа. Попитах Ивайло дали знае нещо. Той само поклати глава: „Сигурно Петър ги е взел.”

На десетия ден вече не издържах. Седнах срещу Петър на масата и казах тихо:
– Петре, мисля, че е време да си намериш друго място.
Той ме изгледа с изненада:
– Какво? Така ли посрещате гости тук? Майка ти щеше да се засрами от теб!
– Това не е хотел – отвърнах аз. – Имаме нужда от спокойствие.
Той стана рязко и излезе, тряскайки вратата.

Вечерта Мария ми звънна разярена:
– Как можа да го изгониш? Той няма къде да отиде!
– Мария, две седмици живеем в ад! Децата са стресирани, Ивайло не смее да каже нищо, а аз съм на ръба!
– Значи за теб мъжът ми е по-маловажен от собственото ти удобство?
– Не става дума за удобство! Става дума за граници!

След този разговор няколко дни не говорихме. Петър си намери квартира при колега. Вкъщи настъпи тишина – онази хубава тишина, която бях забравила как звучи.

Ивайло ме прегърна една вечер:
– Извинявай, че не те подкрепих по-рано.
– Всичко е наред – казах аз и усетих как напрежението напуска тялото ми.

С Мария още не сме си простили напълно. Понякога си мисля дали не сгреших – дали трябваше да преглътна още малко в името на мира? Но после виждам децата спокойни, виждам Ивайло усмихнат и знам – домът ни има нужда от граници.

Понякога семейството може да бъде най-голямото изпитание. А вие къде бихте поставили границата? Колко бихте търпели в името на роднинските връзки?