Тайната на мама: Тридесет и пет години в сянка
– Мамо, защо никога не ми разказваш за миналото си? – гласът на Лилия проряза тишината в кухнята, докато вечеряхме под жълтата светлина на лампата. Ръцете ми трепереха над чинията със супа. В този момент усетих как тридесет и пет години страх и болка се надигат в гърдите ми като вълна, готова да ме залее.
Казвам се Марияна. Но за всички в квартала съм Мартин – бащата на Лилия. Така ме познават съседите, колегите от завода, дори собствената ми майка, която отдавна не е между живите. Само аз знам истината – че съм жена, родена в тяло на мъж, и че цял живот съм играла роля, за да защитя детето си от света, който не прощава различните.
Всичко започна през 1988-ма. Бях на двайсет и две, когато срещнах Силвия – майката на Лилия. Бяхме млади, объркани и отчаяно търсещи любов. Силвия беше единствената, която видя истинската мен. Но животът ни удари жестоко – тя почина при раждането на Лилия. Останах сам с бебе на ръце и с тайна, която можеше да ни унищожи.
В онези години никой не говореше за транссексуалност. Ако някой разбереше, щяха да ме изгонят от работа, да ми вземат детето. Затова станах Мартин – строгият баща, който никога не се усмихваше на улицата и винаги носеше шапка ниско над очите. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Днес трябва да оцелея.“
– Мамо… – Лилия ме гледаше с онзи нежен поглед, който ме караше да се разпадам отвътре. – Знам, че криеш нещо. Винаги си била различна…
Погледнах я. Толкова много приличаше на Силвия – същите кафяви очи, същата усмивка. Исках да ѝ кажа всичко. Но как? Как да ѝ призная, че баща ѝ всъщност е майка ѝ?
Всяка вечер след работа сядах до прозореца и гледах към панелките отсреща. Чувах как съседите шушукат: „Мартин е странен… Никога не води жени вкъщи…“ Не знаеха какво ми костваше всяка сутрин да обличам мъжките дрехи и да прикривам гласа си. Не знаеха колко пъти съм плакала в банята, стискайки устни, за да не ме чуе Лилия.
Един ден в завода дойде нов началник – Георги. Започнаха проверки, съкращения. Всички се страхуваха за работата си. Аз още повече – ако изгубя работата си, губя всичко. Веднъж Георги ме извика в кабинета си.
– Мартине, ти си добър работник… Но хората говорят. Защо никога не излизаш с колегите? Защо винаги си сам?
Погледнах го право в очите:
– Имам семейство, трябва да се грижа за дъщеря си.
Той кимна, но видях съмнението в погледа му. От този ден започнах да се страхувам още повече.
Лилия растеше – умна, чувствителна, различна от другите деца в квартала. Веднъж я прибраха от училище разплакана.
– Мамо… Казаха ми, че съм странна като теб… Че нямам майка…
Прегърнах я силно.
– Ти имаш най-смелата майка на света – прошепнах ѝ тихо.
Тя ме погледна объркано:
– Но ти си татко…
Сълзите ми потекоха по бузите. За първи път пред нея.
– Аз съм всичко, което имаш нужда да бъда.
Годините минаваха. Лилия завърши гимназия с отличие и замина да учи психология във Велико Търново. Останах сама в апартамента – само аз и спомените ми. Понякога се питах дали някога ще мога да бъда себе си. Дали ще има ден, в който ще изляза навън като Марияна и ще дишам свободно?
Преди месец Лилия се върна за уикенда. Седнахме на балкона с по чаша чай.
– Мамо… – започна тя тихо. – Знам всичко. Намерих старите снимки… Видях писмата до Силвия…
Сърцето ми спря за миг.
– Не ме ли мразиш? – прошепнах.
Тя хвана ръката ми.
– Ти си най-смелият човек, когото познавам. Искам само едно – да бъдеш щастлива.
За първи път от тридесет и пет години почувствах лекота в гърдите си. Прегърнах я силно и заплаках – този път от облекчение.
Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелките. Питам се: струваше ли си всичко това? Дали любовта ми към Лилия оправдава живота в сянка? Или можех да бъда по-смела още тогава?
А вие какво бихте направили на мое място? Колко далеч бихте стигнали заради детето си?