„Стягай багажа и се мести при нас!” – Ултиматумът на свекърва ми след раждането: Колко още да търпя?

„Стягай багажа и се мести при нас, Мария! Не мога да гледам как се мъчите двамата с това бебе!” – думите на свекърва ми, Иванка, още кънтят в ушите ми. Стоях в кухнята, с бебето на ръце, а тя – с ръце на кръста и поглед, който не търпи възражение. Съпругът ми, Петър, седеше на масата и мълчеше. Не каза нищо. Не ме защити. Само гледаше встрани, сякаш не става дума за неговото семейство.

Още от първия ден след раждането на малкия Даниел, Иванка започна да идва всеки ден. Първо носеше супи и компоти, после започна да подрежда шкафовете ми, да пере дрехите ни, да дава съвети как да къпя бебето. „Така се прави, Мария! Аз съм отгледала двама сина, знам по-добре.” В началото се опитвах да съм благодарна – все пак помощта е помощ. Но скоро разбрах, че това не е помощ, а контрол.

Една вечер я чух как шепне на Петър в хола: „Тя не знае как се гледа дете. Трябва да съм тук.” После той дойде при мен и каза: „Майка ще остане за известно време. Ще ни е по-лесно.”

От този момент нататък домът ми вече не беше мой. Иванка решаваше кога ще се готви, кога ще се чисти, кога ще се ляга. Всяка сутрин ме будеше с думите: „Ставай, детето плаче! Не го оставяй така!” Ако се опитвах да го приспя по свой начин, тя ме прекъсваше: „Не така! Ще го разглезиш!”

Една сутрин не издържах и й казах: „Моля те, остави ме поне веднъж сама с Даниел. Искам да го усетя, да го прегърна без никой да ме наблюдава.” Тя ме изгледа с ледени очи: „Ти не си майка като хората! Ако беше моя дъщеря, щях да те науча!”

Петър отново мълчеше. Вечер, когато го молех да поговорим, той само въздишаше: „Майка помага. Не се карай с нея.”

Започнах да се затварям в себе си. Чувствах се като гостенка в собствения си дом. Дори когато кърмех Даниел, Иванка стоеше до мен и наблюдаваше всяко мое движение. Веднъж ми каза: „Не го държиш правилно. Затова плаче.”

Всяка вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуят. Майка ми живее в друг град и не можеше да дойде често. По телефона ми казваше: „Трябва да говориш с Петър. Това не е живот.” Но как да говоря с човек, който не иска да слуша?

Един ден Иванка донесе куфарите си и заяви: „Оставам тук докато детето навърши година. Така ще сте спокойни.” Почувствах как въздухът изчезва от стаята. Опитах се да протестирам: „Но това е нашият дом! Имаме нужда от лично пространство!” Тя само махна с ръка: „Глупости! Семейството трябва да е заедно.”

Започнах да се чувствам като прислужница – готвех, чистех, гледах детето, а Иванка само раздаваше заповеди и критикуваше всичко. Веднъж дори каза на Петър: „Мария не може да готви като хората. Ще трябва аз да поема кухнята.”

Скоро приятелките ми спряха да идват на гости – Иванка ги гледаше лошо и ги караше да се чувстват неудобно. Останах сама. Единствената ми компания беше синът ми и… свекърва ми.

Една вечер избухнах пред Петър: „Това ли е животът ти? Това ли искаш за нашето семейство? Аз съм майката на Даниел! Имам право на мнение!” Той само сви рамене: „Майка е права за много неща…”

Започнах да се чудя дали изобщо имам място тук. Дали някога ще мога да бъда истинска майка на детето си? Или винаги ще бъда втора след Иванка?

Една сутрин събрах смелост и казах на Иванка: „Искам да си тръгнеш. Имаме нужда от време сами.” Тя избухна: „Неблагодарница! Аз ти помагам, а ти ме гониш? Ще видиш ти!” Петър дойде и каза: „Мария, престани! Майка остава.”

Тогава разбрах – ако не направя нещо за себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Сега стоя тук, пиша тази история и се чудя: Колко още трябва една жена да търпи? Кога семейството става капан вместо опора? Може ли любовта към детето ти да бъде по-силна от страха да останеш сама?