Къде изчезна лятото на дъщеря ми: Историята на една майка от Пловдив

– Къде си, Сара? – гласът ми трепереше, докато набирах номера ѝ за трети път тази вечер. Беше почти полунощ, а тя не отговаряше. Вече седмица не се беше прибирала, а аз се опитвах да се убедя, че всичко е наред – че е на онзи „уелнес ретрийт“, за който ми говореше.

Но майчиното сърце усеща, когато нещо не е наред. Съпругът ми, Димитър, само поклати глава: „Остави я, ще се върне. Младите имат нужда от пространство.“ Но аз не можех да спя. В главата ми се въртяха мисли – какво, ако нещо ѝ се е случило? Какво, ако ме лъже?

На сутринта телефонът ѝ най-сетне иззвъня. Гласът ѝ беше странно весел:
– Мамо, всичко е наред! Просто съм на едно прекрасно място в Родопите. Тук е магия!
– Сара, защо не ми каза къде си? Какво е това място? – гневът и страхът ми се смесиха.
– Купих си една малка къщичка… – прошепна тя.
– Какво?! Откъде пари? – почти извиках.
– От пазара в Асеновград. Само 400 лева. Беше мечта! – гласът ѝ трепна.

Тогава избухнах:
– Сара, това са много пари! Ти нямаш работа, живееш с нас! Как можа да ги похарчиш за някаква барака?

Тя затвори. Сълзите ми потекоха. Димитър ме прегърна:
– Остави я. Ще видиш, ще се върне и ще ти разкаже всичко.

Но аз не можех да чакам. На следващия ден хванах автобуса за Родопите. Пътят беше дълъг и трескав. В главата ми се въртяха картини – Сара сама в някаква развалина, без ток и вода, сред непознати хора.

Когато стигнах до селото, слънцето вече залязваше. Намерих къщичката по описанието ѝ – стара барака с пропаднал покрив и бурени до коленете. Сара седеше на прага с момче, което не познавах.

– Мамо?! – очите ѝ се разшириха от изненада.
– Това ли е твоят „уелнес ретрийт“? – гласът ми беше остър като нож.
– Мамо, моля те… – прошепна тя.

Момчето стана:
– Аз съм Петър. Помагам на Сара да ремонтира къщата.

Погледнах го подозрително. Беше с дълга коса и мръсни ръце, но очите му бяха топли.

– Сара, защо не ми каза истината? Защо похарчи всичките си спестявания за това?

Тя избухна:
– Защото ми писна да живея по вашите правила! Искам нещо мое! Тук поне мога да дишам!

Сълзите ѝ ме разкъсаха отвътре. Спомних си себе си на нейната възраст – как мечтаех да избягам от родителите си, от панелката в Кючук Париж, от вечните упреци и страхове.

Влязох в къщичката – вътре миришеше на мухъл и отчаяние. Но по стените вече имаше рисунки, а на масата – бурканче сладко от диви ягоди.

– Как ще живееш тук? Няма ток, няма вода! – гласът ми беше по-тих.
– Ще се оправя. Петър знае как да оправи покрива. А аз ще рисувам и ще продавам картини в селото.

Димитър ми звънна:
– Намери ли я?
– Да… но не знам дали я познавам вече.

Останах при Сара няколко дни. Видях как всяка сутрин ставаше рано, как чистеше бурените, как се смееше с Петър и местните баби. Видях я щастлива – по начин, по който никога не беше у дома.

Вечерта преди да си тръгна седнахме пред къщичката. Звездите над Родопите бяха милиони.

– Мамо… страх ли те е за мен? – попита тя тихо.
– Да… но повече ме е страх да не изгубя връзката с теб.
– Аз съм тук. Просто вече съм друга.

На тръгване ѝ оставих малко пари и бурканче лютеница от вкъщи. Прегърнах я силно.

Сега се питам: Кога децата ни порастват толкова бързо? И можем ли някога да ги опазим от собствените им мечти?

А вие… бихте ли позволили на детето си да тръгне по свой път, дори ако това означава да сгреши?