„Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя“ – историята, която преобърна живота ми

– Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя! – думите на свекърва ми, Стоянка, прорязаха въздуха като нож. Стоях на прага с куфар в ръка, а сърцето ми се свиваше от страх и срам. Беше първата ми вечер като омъжена жена в новия ни дом – панелен апартамент в Люлин, който мъжът ми, Димитър, бе наследил от баща си. Мечтаех за топлина и уют, но вместо това получих студенината на чуждата омраза.

Стоянка стоеше насреща ми с ръце на кръста, очите ѝ проблясваха от недоволство. Димитър се опита да я усмири:
– Мамо, стига! Това вече е и нейният дом.
– Дом? – изсмя се тя горчиво. – Ти си още дете, не разбираш. Жените идват и си отиват, но майката остава.

Погледнах го отчаяно. Той сведе глава. Още тогава усетих – ще бъда сама в тази битка.

Първите месеци бяха кошмар. Стоянка настояваше да живее с нас „докато се оправи със здравето“, но всеки ден намираше повод да ме унижи. Ако закъснеех с вечерята:
– На майка ти така ли готвиш? Не се чудя, че Митко е толкова слаб.
Ако почистех:
– Не знаеш ли как се мие под? В нашия дом всичко блестеше!

Димитър работеше до късно, а когато се прибираше, беше уморен и раздразнен. Опитвах се да му говоря:
– Митко, не мога повече така. Чувствам се като натрапница.
– Остави я, майка е трудна жена. Ще свикнеш.

Но аз не свиквах. Всяка сутрин се будех с буца в гърлото. Започнах да избягвам дома – разхождах се из квартала, седях по пейките в парка, само и само да не слушам постоянните ѝ забележки.

Една вечер, когато се прибрах по-късно от обичайното, заварих Стоянка да рови в вещите ми.
– Какво правиш?! – извиках.
– Проверявам дали не криеш нещо от сина ми. Не ти вярвам!

Тогава избухнах:
– Това е и моят дом! Имам право на лично пространство!
– Не забравяй коя съм аз! – кресна тя. – Ако не ти харесва, вратата е там!

Димитър дойде и вместо да ме защити, само промърмори:
– Не правете сцени пред хората.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Обадих се на майка ми:
– Мамо, не издържам вече. Чувствам се като затворник.
– Дете мое, върни се у дома. Никой не заслужава такова отношение.

Но аз не исках да бягам. Исках да се боря за мястото си. Започнах работа в близката аптека – поне там хората ме уважаваха. С времето спестих малко пари и започнах да мечтая за собствено жилище.

Междувременно отношенията ни с Димитър се влошаваха. Той все по-често излизаше с приятели, връщаше се късно и избягваше разговори за бъдещето ни. Една вечер телефонът му звънна – женски глас:
– Митко, кога ще дойдеш? Липсваш ми…

Погледнах го в очите:
– Кой беше това?
Той замълча.
– Не мога повече така – прошепнах. – Или ти или майка ти трябва да си тръгнете.
– Не мога да я оставя сама… Ти си силна, ще издържиш.

Тогава разбрах – той никога няма да избере мен. В онази нощ събрах малкото си вещи и напуснах апартамента. Стоянка ме изпрати с усмивка:
– Знаех си, че няма да издържиш.

Върнах се при майка ми в Перник. Болеше ме, че бракът ми се разпадна, но още повече ме болеше предателството на човека, когото обичах. Минаха месеци. Започнах нова работа, запознах се с нови хора. Постепенно раните заздравяха.

Един ден получих писмо от Димитър:
„Съжалявам за всичко. Майка почина миналата седмица. Чувствам се празен без теб.“

Прочетох го няколко пъти. Сълзите ми потекоха отново – този път не от болка, а от освобождение. Разбрах, че съм оцеляла въпреки всичко. Че съм по-силна, отколкото съм мислила.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в София. Имам приятели, работа и най-важното – уважавам себе си.

Понякога вечер се питам: Колко жени още ще търпят подобно унижение в името на „семейството“? Кога ще започнем да избираме себе си пред чуждите очаквания?