Живот между куфарите: Купих им дом, но останах на прага

– Мамо, не можеш просто да влезеш така! – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината като нож. Стоях на прага на апартамента, който купих с години труд в чужбина, с куфарите до краката си и буца в гърлото. Вратата беше полуотворена, а зад нея се виждаше само сянката на сина ми Георги, който не смееше да ме погледне в очите.

В този момент разбрах, че нещо се е променило безвъзвратно. Бях се прибрала от Испания след 18 години работа като болногледачка, чистачка, готвачка – каквото намеря, само и само да изпращам пари на децата си. Всеки месец превеждах всичко до стотинка, за да имат по-добър живот тук, в България. Мечтаех за деня, в който ще се върна и ще бъдем отново семейство.

Но сега стоях пред собствената си врата и усещах как студът прониква през дрехите ми. Виктория беше пораснала жена – красива, уверена, с работа в банка. Георги вече беше студент по право. А аз? Аз бях просто една майка, която се беше превърнала в чужденка в собствения си дом.

– Мамо, не разбираш ли? Имаме си наш живот. Не може просто да се върнеш и да очакваш всичко да е както преди – каза Виктория и затвори вратата още малко.

– Но това е моят дом… – прошепнах аз, но думите ми увиснаха във въздуха.

Върнах се назад във времето – спомних си как плаках всяка вечер в малката стая в Мадрид, как броях дните до следващото обаждане по Viber. Как изпращах колети с шоколади и дрехи за Коледа, а те ми пращаха снимки с усмивки, които сега изглеждаха фалшиви.

– Мамо, не ни разбирай погрешно… – Георги най-накрая излезе от сенките. – Благодарни сме ти за всичко. Но ти не беше тук. Не знаеш какво е било…

– Не знам?! – избухнах аз. – Не знам ли какво е да се събуждаш всяка сутрин с мисълта, че децата ти растат без теб? Да работиш по 14 часа на ден, за да имаше ти всичко? Да пропуснеш първия зъб, първата любов, първия провал?

Георги наведе глава. Виктория вече беше затворила вратата напълно. Останах сама на стълбището, с куфарите и разбитото си сърце.

Седнах на стъпалата и заплаках. Съседката леля Мария мина покрай мен и ме изгледа със съжаление:

– Ех, Цветанке… Ти даде всичко за тях. А те?

– Може би сгреших… – прошепнах аз. – Може би трябваше да остана тук, бедна, но до тях.

Вечерта прекарах в малката квартира под наем, която бях взела за всеки случай. Гледах старите снимки – Виктория с ученическа униформа, Георги с медал от олимпиада. На всички снимки липсвах аз.

На следващия ден опитах пак. Купих торта и отидох пред апартамента. Позвъних. Никой не отвори. Чух смях отвътре – явно имаха гости.

Изведнъж телефонът ми звънна. Беше майка ми от село:

– Цветанке, кога ще дойдеш? Тук всичко е пусто без теб.

– Скоро, мамо… Скоро ще дойда.

Върнах се в селото след седмица. Майка ме посрещна със сълзи на очи:

– Децата са си деца, но майката е една…

Дните минаваха бавно. Работех в градината, готвех компоти и гледах през прозореца към пътя – дали някой ще дойде? Виктория и Георги не се обадиха нито веднъж.

Една вечер получих съобщение: „Мамо, благодаря ти за всичко. Но моля те, не ни търси повече.“

Светът ми рухна окончателно. Седнах на леглото и се разплаках като дете.

Минаха месеци. Хората в селото ме гледаха със съжаление или клатеха глава: „Ето я Цветанка – работи цял живот за децата си, а те я забравиха.“

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала същия път? Бих ли заминала отново? Или бих останала тук – бедна, но до децата си?

Кажете ми вие: струва ли си жертвата, ако накрая останеш сам?