Разводът не беше краят: Как бившият ми съпруг и свекърва ми се опитаха да обърнат сина ми срещу мен и новия ми партньор

— Не мога да повярвам, че пак си го довела тук! — гласът на бившия ми съпруг Петър кънтеше в коридора, докато държеше сина ни Виктор за ръка. Беше събота сутрин, а аз тъкмо бях сложила кафе за мен и новия ми партньор, Даниел. Виктор стоеше между нас, с поглед, вперен в пода, а аз усещах как сърцето ми се свива от страх и гняв.

— Петре, моля те, не пред детето — опитах се да запазя спокойствие, макар че ръцете ми трепереха. — Даниел е част от живота ми вече година. Виктор го харесва.

— Харесва го? — Петър се изсмя горчиво. — Ти не разбираш ли, че го объркваш? Майка ми каза, че Виктор плакал цяла нощ след последната ви среща. Ти си виновна!

Това беше само началото. След развода ни преди две години, мислех, че най-лошото е зад гърба ми. Но не бях предвидила колко далеч може да стигне една наранена гордост и една властна свекърва. Свекърва ми, баба Мария, винаги е била като сянка зад Петър — контролираща, обсебваща, с мнение по всеки въпрос. Още от първия ден на брака ни усещах как ме наблюдава и оценява. „Ти не си достатъчно добра за сина ми“, сякаш казваха очите ѝ всеки път, когато влизах в стаята.

След развода тя не спря да идва у дома ни под предлог да вижда Виктор. Но винаги намираше начин да ме уязви:

— Едно време жените не си водеха чужди мъже вкъщи пред децата си — прошепна тя веднъж, докато Виктор си играеше в другата стая.

— Времето се промени, Мария — отвърнах тихо. — Искам синът ми да вижда какво е щастлива майка.

— Щастлива? С този… Даниел? — изсъска тя. — Не се заблуждавай, момиче. Децата помнят всичко.

Петър започна да идва все по-често и настояваше Виктор да прекарва повече време при него и майка му. В началото се съгласих — вярвах, че детето има нужда от баща си. Но скоро забелязах промяната във Виктор. Стана затворен, започна да се плаши от Даниел, а вечер често плачеше без причина.

Една вечер седнах до него на леглото:

— Вики, какво има? Защо си тъжен?

— Тате каза… че ако обичам Даниел повече от него, ще спре да ме вижда — прошепна той и очите му се напълниха със сълзи.

Сърцето ми се разкъса. Как можех да обясня на шестгодишното си дете, че любовта не се дели? Че няма нужда да избира между хората, които го обичат?

Даниел беше търпелив. Никога не повишаваше тон, винаги намираше време за Виктор — играеха футбол в парка, строяха кули от лего. Но усещах как напрежението расте и в него.

— Не мога да гледам как страдаш — каза ми една вечер. — Ако трябва да се махна…

— Не! — прекъснах го. — Не си виновен ти. Виновни са Петър и майка му. Те искат да ме накажат през Виктор.

Започнахме битка за душата на сина ни. Петър подаде молба за промяна на режима на виждане с мотива, че „детето е изложено на морално вредна среда“. Социалните служби дойдоха у дома ни. Разпитваха Виктор, мен, Даниел. Свекърва ми разказвала по квартала какъв ужасен пример съм за майка.

Веднъж я чух как говори с една съседка:

— Ако беше моя волята, щях да взема детето при нас завинаги. Тя само го обърква с тези мъже.

Чувствах се сама срещу всички. Майка ми живее в Пловдив и можеше само да ме подкрепя по телефона:

— Мила, дръж се! Не позволявай да ти вземат детето!

Имаше моменти, в които се питах дали не греша — дали не вредя на Виктор с желанието си да имам нов живот. Но после виждах усмивката му, когато сме тримата с Даниел в парка; чувах смеха му вечер преди лягане; усещах ръчичките му около врата си.

Съдът назначи психологическа експертиза. Виктор трябваше да рисува семейството си. Нарисува мен, себе си и… Даниел. Баща му беше някъде в ъгъла на листа.

Петър избухна:

— Виждаш ли какво направи? Отне ми сина!

— Никой не ти го е отнел! — извиках през сълзи. — Ти сам го отблъсна с омразата си!

Месеци наред живяхме между съдебни заседания и социални доклади. Приятели започнаха да ме избягват — „Не искаме да се месим“, казваха някои; други просто престанаха да звънят.

Единствено Даниел остана до мен:

— Ще издържим — шепнеше вечер до мен. — Любовта е по-силна от всичко това.

И той беше прав. След година борба съдът реши Виктор да остане при мен, а Петър получи право на срещи при определени условия. Свекърва ми спря да идва у дома ни; кварталът забрави клюките.

Но белезите останаха. Виктор още понякога пита:

— Мамо, ще ме оставиш ли някога?

Прегръщам го силно и му обещавам: никога няма да го изоставя.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Защо хората използват децата като оръжие? И струва ли си някога омразата повече от любовта? Какво бихте направили вие на мое място?