Къщата на баща ми: Истината, която остана неизказана

– Не можеш да ми говориш така, Иван! – гласът на баща ми отекна в коридора, докато аз стисках юмруци в джобовете си. Беше късна есен, прозорците на старата ни къща в Кюстендил трепереха от вятъра, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка стихия навън.

– Не ти говоря, тате. Просто искам да ме чуеш – отвърнах тихо, но той вече беше обърнал гръб. Винаги беше така – думите ми се разбиваха в гърба му като в стена.

От малък усещах, че не съм достатъчен. Брат ми, Георги, беше златното дете – отличник, спортист, любимец на всички съседи. Аз бях този, който рисуваше по стените и забравяше да заключи портата. Майка ми се опитваше да ни балансира, но след като почина от рак, когато бях на петнайсет, останахме само тримата – аз, Георги и баща ми. И сякаш тогава баща ми реши да ме превърне в сянка.

Годините минаваха. Георги замина да учи в София и после остана там – намери работа в банка, ожени се за Мария и почти не се връщаше у дома. Аз останах в Кюстендил – завърших педагогика и започнах работа като учител по история. Грижих се за баща ми, когато започна да боледува. Всяка вечер му носех лекарства, готвех му супа и слушах как се оплаква от живота. Понякога си мислех, че ако не бях аз, щеше да умре от самота.

– Иванчо, ти си добър син – казваше понякога леля Станка от съседната къща. – Но баща ти… той е труден човек.

Не й казвах колко често се питах дали изобщо съм му син. Дали някога ме е обичал така, както обичаше Георги? Или просто съм бил необходимост – някой да му носи хляб и да му сменя превръзките?

Когато баща ми почина през март тази година, всичко се промени. Погребението беше тихо – малко хора, няколко сълзи и много неизказани думи. Георги пристигна за ден-два, стоеше настрана и избягваше погледа ми. След това дойде адвокатът с завещанието.

– Господа, вашият баща е оставил всичко на Георги – къщата, земята, дори старата Лада – каза той без капка емоция.

– Как така? – гласът ми пресекна. – Аз живях тук цял живот! Грижих се за него!

Георги не каза нищо. Само сведе глава и избягваше очите ми. Адвокатът продължи:

– В завещанието пише ясно: „На сина ми Георги оставям всичко. Иван нека намери своя път.“

Тези думи ме удариха по-силно от всяка шамарена плесница. Какъв път? Аз вече бях избрал своя път – тук, в тази къща, сред тези стени, които пазеха спомените на майка ми и детството ни.

След погребението Георги настоя да поговорим.

– Знаеш ли защо татко направи това? – попита той тихо.

– Не знам и не ме интересува! – изкрещях. – Ти никога не беше тук! Аз бях този, който го гледаше!

– Може би затова… Той винаги се страхуваше да не останеш тук завинаги. Искаше да те накара да излезеш от сянката му.

– Това оправдание ли е? Да ме изтрие от живота си?

Георги замълча. После извади един стар плик.

– Намерих това сред вещите му. Мисля, че трябва да го прочетеш.

В плика имаше писмо. Почеркът на баща ми беше разкривен:

„Иване,
Знам, че не съм бил лесен баща. Не знам как да показвам любовта си. Ти си силен и добър човек – затова вярвам, че ще намериш щастието си далеч от тази къща. Не искам да те вържа тук с миналото си. Прости ми.“

Сълзите ми капеха върху хартията. За първи път чувах признание от него – макар и след смъртта му.

Дните след това минаха като в мъгла. Трябваше да напусна къщата до края на месеца. Събирах дрехите си в кашони и всеки предмет ме връщаше назад – към детството с майка ми, към игрите с Георги под черешата в двора, към вечерите пред телевизора с баща ми.

Леля Станка дойде да се сбогува.

– Иванчо, домът не е само тухли и керемиди. Домът е там, където те обичат.

Погледнах празните стени и разбрах колко права е тя. Но защо тогава болеше толкова много?

Сега живея под наем в малък апартамент до училището. Все още се будя нощем и търся миризмата на печен хляб от кухнята на майка ми или гласа на баща ми зад стената. Понякога Георги ми звъни – опитва се да оправи нещата между нас, но раната е още прясна.

Питам се: какво означава домът? Дали е мястото или хората? И ако вече не си част от нито едното… остава ли ти нещо?