Брат ми отказа да се грижи за болната ни майка и искаше да продаде дома ѝ – оттогава не искаме да имаме нищо общо с него

– Не мога повече, Даниела! Не мога! – крещеше брат ми Петър по телефона, докато аз стоях до леглото на майка ни и държах ръката ѝ. Гласът му беше пълен с раздразнение, сякаш аз съм виновна, че животът ни се преобърна с главата надолу. – Ти си по-свободна, ти си жената, ти трябва да се грижиш за нея!

Стиснах зъби. Вече седмица не бях спала като хората. Майка ни, Мария, беше прекарала инсулт и оттогава всичко се промени. Аз, Даниела, на 38 години, работеща като учителка в малко училище в Пловдив, изведнъж станах не само дъщеря, но и болногледачка, готвачка, чистачка и психолог. А Петър? Петър беше на 42, живееше в София и винаги намираше оправдания да не се прибере.

– Петре, тя е майка ти! – прошепнах с пресипнал глас. – Не можеш просто да я оставиш така.

– Не мога да си рискувам работата! – отвърна той. – Имам кредити, имам ангажименти. Освен това… – замълча за миг. – Мисля, че най-добре ще е да продадем апартамента ѝ. С парите ще можем да я настаним в дом.

Тези думи ме удариха като шамар. Апартаментът на майка ни в Кючук Париж беше всичко за нея. Там беше отгледала нас двамата, там беше преживяла най-щастливите и най-тежките си моменти. Как можеше Петър да мисли само за пари?

– Ти луд ли си? – изкрещях аз. – Тя още е жива! Как можеш да говориш така?

– Не преувеличавай! – изсъска той. – Ти не знаеш колко е трудно всичко това за мен!

Затворих телефона с треперещи ръце. Майка ме погледна с влажни очи.

– Не се карайте заради мен, Дани…

– Няма да те оставя, мамо – прошепнах и я целунах по челото.

Така започнаха най-тежките месеци в живота ми. Всеки ден ставах в пет сутринта, сменях памперси, готвех супи и пюрета, водех майка на рехабилитация и после тичах на работа. Вечер се връщах пребита от умора, но никога не се оплаквах пред нея. Само понякога, когато всички заспиваха, плачех тихо в банята.

Петър почти не се обаждаше. Когато го правеше, беше само за да пита дали сме решили какво ще правим с апартамента. Един ден дори доведе някакъв брокер без предупреждение.

– Виждаш ли? – каза ми тихо майка, когато ги чухме да говорят в коридора. – Пари… само пари ги интересуват хората.

– Не всички – отвърнах аз и я прегърнах.

Скоро разбрах, че Петър е взел заем и има нужда от парите от апартамента. Започна да ме притиска все по-настойчиво.

– Даниела, ти си егоистка! – крещеше той по телефона една вечер. – Мислиш само за себе си! Ако продадем апартамента, ще можем да си поделим парите и всеки ще си гледа живота!

– А майка? Кой ще я гледа? В дом ли ще я пратиш? – попитах го аз с гняв.

– Там поне ще има кой да я обслужва! Ти не можеш вечно да се жертваш!

– Не мога да повярвам, че говориш така…

Спряхме да си говорим. Дори на Коледа Петър не дойде. Майка плака цяла вечер.

Минаха месеци. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Горката Даниела… сама си тегли хомота.“ Някои ми носеха супи или домашни сладкиши. Други само гледаха с любопитство.

Една вечер седях до прозореца и гледах как снегът покриваше улицата пред блока ни. Майка спеше спокойно след тежък ден. Изведнъж телефонът звънна – беше Петър.

– Мамо е зле… – казах тихо.

– Даниела… – гласът му беше променен, по-мек. – Може ли да дойда утре?

– Ела… ако искаш.

На следващия ден той дойде с букет карамфили и кутия бонбони. Седна до леглото на майка и за първи път от години я хвана за ръката.

– Извинявай, мамо…

Тя го погледна с уморени очи.

– Важно е семейството да е заедно…

Петър остана два дни и после пак изчезна. След седмица получих писмо от адвокат – настояваше за продажба на апартамента.

Тогава реших: повече няма да позволя на никого да ни разрушава живота. Намерих социален асистент, който ми помагаше няколко часа дневно. Започнах да излизам повече, да се виждам с приятели. Майка живя още две години – тихо, спокойно и обградена с любов.

Петър така и не дойде повече. На погребението стоеше в края на алеята с тъмни очила и избягваше погледа ми.

Днес апартаментът стои празен. Понякога сядам на стария диван и слушам ехото на детството си.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Можем ли някога да простим истинското предателство? Какво бихте направили вие на мое място?