Когато Дойде Сметката за Сватбата: Изпитанието на Любовта ни

– Майко, не мога да повярвам, че точно днес ще започнеш пак! – гласът ми трепереше, докато гледах как тя нервно прелистваше папката със сметки. Беше денят на сватбата ми със Стефан, а аз стоях в малката кухня на родния ни апартамент в Люлин, с воал в ръка и сълзи в очите.

– Не аз го започнах, Мария! – отвърна тя остро. – Тази сметка за ресторанта е двойно повече от това, което обещаха! Как ще го платим? Баща ти няма откъде да извади още пари!

Сърцето ми се сви. През последните месеци бяхме броили всяка стотинка, за да сбъднем мечтата ми за малка, но красива сватба. Стефан настояваше да поеме половината разходи, но моите родители държаха да покажат, че могат да се справят. А сега… сега всичко се разпадаше.

– Ще говоря със Стефан – прошепнах. – Ще намерим решение.

Излязох на балкона, където Стефан пушеше нервно. Когато ме видя, лицето му се смекчи, но очите му останаха напрегнати.

– Какво става? – попита тихо.

– Имаме проблем със сметката за ресторанта. Искат двойно повече. Мама е в паника.

Той стисна устни. – Казах ти да не се доверявате на тези хора. Винаги става така – уж всичко е уговорено, а после… Българска работа.

– Не е време за упреци! – избухнах. – Това е нашият ден! Моля те, помогни ми.

Стефан замълча за миг, после извади телефона си и започна да звъни. Чух го как говори твърдо с управителя на ресторанта, настоява за обяснение, заплашва с жалба. В този момент осъзнах колко различни са нашите семейства – неговите родители са от Банкя, с малък бизнес и стабилни доходи; моите – работници цял живот, свикнали да се борят за всяка стотинка.

След петнайсет минути Стефан се върна при мен.

– Ще намалят сумата наполовина, но пак трябва да доплатим още хиляда лева днес. Иначе няма тържество.

Погледнах го отчаяно.

– Нямаме тези пари… Мама и татко са изчерпани. Аз също.

Той въздъхна тежко и се обърна към мен:

– Ще говоря с баща си. Ще ни помогнат. Но искам нещо в замяна, Мария.

– Какво?

– Да обещаеш, че повече няма да крием такива неща един от друг. Че ще взимаме решенията заедно. Че няма да позволиш на майка ти да те манипулира така.

Думите му ме удариха като шамар. Знаех, че има право – често премълчавах пред него семейните ни проблеми, за да не го натоварвам. Но сега… сега всичко беше на показ.

В този момент майка ми влезе в стаята и започна да крещи:

– Не може така! Не може да разчитаме на чужди хора! Това е нашата чест!

Стефан я погледна студено:

– Госпожо Иванова, аз не съм чужд човек. Обичам дъщеря ви и ще направя всичко за нея. Но ако не можем да бъдем едно семейство, ако ще се делим на „ваши“ и „наши“, тази сватба няма смисъл.

Майка ми се разплака. Аз също. В този миг осъзнах колко дълбоки са раните между поколенията ни – гордостта на родителите ми, страхът им от бедността, желанието им да докажат, че са достатъчни… И моят копнеж просто да бъда щастлива.

Сватбата все пак се състоя. Бащата на Стефан даде парите без много думи, но усетих хлад между двете семейства през цялата вечер. Майка ми не спря да хвърля коси погледи към свекърва ми; баща ми стоеше мълчалив до бара. Аз танцувах с усмивка, но вътре в мен бушуваше буря.

След тържеството останахме сами със Стефан в хотелската стая. Той ме прегърна и прошепна:

– Обичам те. Но трябва да решим как ще живеем оттук нататък. Не искам повече тайни и драми.

Погледнах го през сълзи:

– Обещавам ти… Само ме научи как да бъда по-смела пред майка си. Как да не се чувствам виновна за всичко.

Той се усмихна тъжно:

– Ще се учим заедно.

Днес, година по-късно, още усещам тежестта на онзи ден. Семействата ни рядко се виждат; майка ми все още не може да преглътне „обидата“. Но аз и Стефан сме по-силни от всякога – защото минахме през бурята заедно.

Понякога си мисля: Защо в България парите винаги разделят хората? Дали някога ще можем просто да бъдем щастливи без страх и гордост? Какво бихте направили вие на мое място?