Коя съм аз, когато дори майка ми не ме разпознава?

– Лилия, ела тук веднага! – гласът на майка ми пронизва въздуха като камшик. Стоя на прага на хола, с раница на гърба и кал по коленете. В ръцете ѝ е снимката от вчерашния излет – класът ми, нареден пред паметника на Альоша. Всички се смеят, а аз съм някъде в края, с къса коса и спортно яке, с ръце в джобовете. Майка ми държи снимката така, сякаш държи доказателство за престъпление.

– Коя си ти тук? – пита тя, сочейки с пръст. – Не мога да те позная! Защо пак си облечена като момче? Не можеше ли поне веднъж да сложиш пола?

В гърдите ми се надига гняв, но и нещо по-дълбоко – онова старо чувство на срам и объркване. Винаги съм била „различната“ – момичето, което играе футбол с момчетата, катери дървета и не се интересува от лакове за нокти. В училище често ме наричаха „Любо“ вместо Лилия. Дори учителката по математика веднъж ме попита дали не съм сбъркала класната стая.

– Това съм аз, мамо – казвам тихо. – Винаги съм била аз.

Тя въздъхва тежко и оставя снимката на масата. – Не разбирам защо не можеш да бъдеш като другите момичета. Погледни Мария – винаги е с рокля, косата ѝ е сплетена, всички я харесват.

– Аз не съм Мария! – избухвам. – И никога няма да бъда!

Майка ми се обръща към прозореца, сякаш търси отговори навън. Аз усещам как очите ми се пълнят със сълзи. В този момент си спомням вчерашния излет – как всички момичета си правеха селфита, а аз ритах топка с момчетата. Как някакво момче от друг клас ме попита: „Ти защо си тук? Това е излет за момичета.“

Вечерта лежа в леглото и гледам тавана. Чувствам се като чужденец в собствения си дом. Баща ми е командировка в София и няма кой да ме защити. Майка ми влиза тихо в стаята.

– Лилия… – започва тя колебливо. – Знаеш ли, когато бях малка, баба ти все ми казваше как трябва да се държа като дама. Мразех го. Но после свикнах. Може би и ти ще свикнеш.

– А ако не искам да свиквам? – прошепвам.

Тя не отговаря. Само затваря вратата след себе си.

На следващия ден в училище Мария ме гледа странно.

– Видях снимката във Фейсбук – казва тя. – Майка ти я е качила и е написала: „Моята дъщеря, която винаги ме изненадва.“

Чувствам как бузите ми пламват. Не знам дали това е подигравка или опит за приемане.

В междучасието седя сама на пейката до физкултурния салон. Приближава се Даниел – единственият, който никога не ме е наричал с друго име.

– Не им обръщай внимание – казва той. – На мен ми харесваш такава, каквато си.

Поглеждам го с благодарност, но усещам как гърлото ми се свива. Защо е толкова трудно да бъда просто себе си? Защо трябва да се боря за правото да нося спортно яке или да имам къса коса?

Вечерта майка ми отново повдига темата за бала след две години.

– Ще трябва да си купим рокля…

– Мамо! – прекъсвам я. – Моля те, не започвай пак!

Тя се ядосва:

– Не разбираш ли? Хората ще говорят! Ще кажат, че не съм те възпитала добре!

– А ти някога попита ли ме какво искам аз? Или само те интересува какво ще кажат другите?

Този път тя не намира думи. Само ме гледа дълго, сякаш за първи път вижда истинското ми лице.

Седмици наред вкъщи е напрегнато. Баба идва на гости и шепне на майка ми: „Това дете трябва да се оправи, иначе ще стане за смях.“ Аз се затварям в стаята си и слушам музика. Понякога си представям как живея някъде другаде – в град, където никой не ме познава и мога да бъда която поискам.

Един ден баща ми се връща от София. Сяда до мен на дивана и ме прегръща.

– Знаеш ли, Лили, когато бях малък, исках да стана художник. Но дядо ти настояваше да уча инженерство. Понякога хората просто не разбират мечтите ни.

Поглеждам го през сълзи:

– Ами ако никога не ме приемат такава?

Той се усмихва тъжно:

– Тогава ще трябва сама да се приемеш първо.

Думите му остават с мен дълго след това. Започвам да рисувам в тетрадката си – себе си такава, каквато съм: с къса коса, усмихната, свободна.

Минават месеци. Майка ми все още се надява да се променя, но вече не настоява толкова силно. Понякога дори ми носи нови маратонки вместо рокли.

Поглеждам старата снимка от излета и вече не виждам объркано дете, а човек, който търси мястото си в света.

Питам се: Колко от нас живеят с усещането, че трябва да бъдат някой друг? И кога ще спрем да се страхуваме от това кои сме всъщност?