Не съм гледачка: Как се опитах да си върна живота в българско семейство

– Не мога повече, Димитре! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът блъскаше по прозорците. Вътре, в нашия двустаен апартамент в Люлин, въздухът беше тежък от неизказани думи и миризма на леща.

Димитър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на анцуга си. Погледът му беше виновен, но и твърд. – Мамо няма къде да отиде, Мария. Ти знаеш какво стана с брат ми. Не можем да я оставим сама.

Знаех. Всички знаехме. След като Георги замина за Германия и повече не се обади, цялата тежест падна върху нас. Но никой не ме попита дали мога да понеса това. Никой не ме попита дали искам.

Първата вечер, когато свекърва ми – леля Станка – прекрачи прага с двата си куфара и торба с домашно сирене, усетих как нещо в мен се пречупва. Тя ме прегърна силно, а после веднага започна да подрежда кухнята по свой вкус. – Марийче, така не се държат чашите! – каза тя още на втория ден и премести всичко по рафтовете.

Седмици наред се опитвах да се усмихвам. Готвех любимите ѝ ястия – мусака, пълнени чушки, баница с праз. Вечер ѝ масажирах краката, защото „така правят добрите снахи“. Димитър работеше до късно и рядко виждаше как се боря със сълзите си в банята.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Станка шепне на Димитър в хола:
– Много е разсеяна напоследък твоята Мария. Да не е бременна? Или пак е недоволна от нещо?

Стиснах зъби. Не бях бременна. Просто бях уморена. Уморена да бъда невидима.

Майка ми ми звънеше всяка неделя:
– Как си, Марийче? – питаше тя тихо.
– Добре съм, мамо – лъжех аз.
– Ако имаш нужда от помощ…
– Всичко е наред.

Но нищо не беше наред. Започнах да забравям какво обичам. Не рисувах вече – платната ми събираха прах под леглото. Не излизах с приятелки – Станка казваше, че „не е редно жена да се шляе по кафета“.

Един ден се прибрах по-рано от работа и заварих Станка да рови из чекмеджетата ми.
– Какво правиш?! – извиках аз.
Тя не трепна:
– Търся ти чорапите. Всичко ти е разбъркано! Как живееш така?

Тогава избухнах:
– Това е моят дом! Искам малко лично пространство!

Тя се разплака и веднага се обади на Димитър:
– Синко, твоята жена ме гони! Не ме иска тук!

Димитър дойде ядосан:
– Какво става тук? Защо не можеш да проявиш малко търпение?

Погледнах го и осъзнах колко сама съм всъщност. Никой не виждаше мен – виждаха само ролята ми на снаха, домакиня, гледачка.

Минаха месеци. Станка ставаше все по-взискателна. Веднъж получи криза с кръвното и аз цяла нощ ѝ държах ръката в спешното отделение на Окръжна болница. На сутринта тя каза:
– Ако не беше ти…
За миг си помислих, че ще ме прегърне. Но вместо това добави:
– …щях да умра от скука! Трябва да се научиш да готвиш по-добре супа.

Започнах да се будя нощем с мисълта: „Това ли е животът ми?“

Една събота сутрин реших да отида на изложба в центъра. Облякох любимата си рокля и излязох без да кажа къде отивам. Телефонът ми звънна десет пъти – Димитър, после Станка, после пак Димитър.

Когато се прибрах, вкъщи беше буря.
– Къде беше? – викна Димитър.
– На изложба.
– А ако на майка ѝ беше станало лошо?
– А ако аз бях припаднала някъде? Кой щеше да забележи?

Станка ме изгледа презрително:
– Егоистка! В нашето семейство жените не мислят само за себе си!

Тогава казах най-трудното:
– Не съм гледачка! Аз съм човек! Искам живот!

Димитър замълча дълго. После каза тихо:
– Може би трябваше да ти благодаря повече…

Не знам как ще продължим оттук нататък. Знам само, че повече няма да мълча.

Понякога си мисля: Колко жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще дойде денят, в който ще можем спокойно да кажем „стига“?