Когато станах излишна: Изповедта на една българска свекърва

– Защо винаги трябва да се месиш, мамо? – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато Десислава мълчаливо миеше чиниите. Стоях до прозореца, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. В този момент разбрах, че нещо се е променило завинаги.

Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Родих Петър, когато бях на двайсет и две, сама, защото баща му замина за чужбина и повече не се върна. Отгледах го с много труд, лишения и любов. Работех като медицинска сестра в болницата в Плевен, а вечерите прекарвахме двамата – аз с уморени ръце, той с домашните си. Винаги съм мечтала да има по-добър живот от моя.

Когато Петър срещна Десислава, бях щастлива. Момичето беше умно, работеше като учителка по английски, идваше от добро семейство. Приготвих им сватбата – сама месих питката, сама ших покривките за масите. Помогнах им да си купят апартамент – дадох всичките си спестявания. Мислех, че ще бъда част от тяхното щастие.

Но след сватбата всичко се промени. В началото идвах да им помагам – готвех, чистех, гледах внучката им Мария. Десислава беше благодарна, или поне така изглеждаше. С времето обаче започнах да усещам хлад. Веднъж чух как казва на Петър: „Майка ти пак е подредила шкафовете ми! Не мога да си намеря нищо.“

Опитвах се да не обръщам внимание. Казвах си: „Млада е, ще свикне.“ Но после започнаха дребни забележки – „Не слагай толкова сол“, „Не обличай Мария толкова дебело“, „Не купувай толкова много неща“. Петър все по-често мълчеше или ме гледаше укорително.

Една вечер, когато се прибрах у дома, седнах на леглото и заплаках. За първи път се почувствах излишна. Опитах се да говоря с Петър:
– Сине, ако правя нещо нередно, кажи ми.
Той въздъхна тежко:
– Мамо, просто ни трябва малко пространство. Ти си свикнала всичко да контролираш.

Контрол? Аз ли? Аз само исках да помогна. Да бъда полезна. Да не съм сама.

Дните минаваха в тишина. Все по-рядко ме канеха на гости. Виждах Мария само когато я водех на детска градина. Десислава беше студена и затворена. Опитах се да я заговоря:
– Деси, ако съм те обидила с нещо…
Тя ме прекъсна:
– Не е нужно винаги да си тук, Мария. Искаме да сме семейство сами.

Върнах се у дома и седнах пред телевизора. Чувах смеха на съседите през стената – техните внуци тичаха из коридора. Аз бях сама. Започнах да се питам: къде сбърках? Дали прекалих с грижите? Дали трябваше да ги оставя сами от самото начало?

Една сутрин получих съобщение от Петър: „Мамо, няма нужда да идваш тази седмица.“ Сърцето ми се сви. Отидох до пазара, купих любимите кифлички на Мария и ги оставих пред вратата им. Никой не ми благодари.

Седмици наред живеех в очакване на обаждане. Празниците минаха без покана. На Бъдни вечер седях сама с чаша вино и гледах снимките от миналата година – тогава още бяхме заедно.

Една вечер чух шум на стълбите – беше Петър.
– Мамо… – започна той несигурно.
– Какво има? – попитах тихо.
– Деси е бременна пак… Но не иска помощта ти този път.
Погледнах го дълго:
– А ти какво искаш?
Той сведе глава:
– Не знам… Всичко е толкова напрегнато вкъщи.

И тогава разбрах – не мога да върна времето назад. Не мога да бъда майка и баба по начина, по който аз искам. Трябва да приема новата си роля – тази на страничен наблюдател.

Сега прекарвам дните си в градинката пред блока, храня гълъбите и гледам как другите баби разхождат внучетата си. Понякога Мария минава с майка си – маха ми с ръка, но Десислава бърза напред.

Питам се: дали някога ще ми простят? Или ще остана завинаги излишна в собствения си живот?

А вие как бихте постъпили на мое място? Трябва ли майките да се отдръпват напълно или има начин семейството да остане цяло?