Под един покрив: Лятото, в което изгубих дъщеря си

– Къде беше пак цяла нощ, Мария? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на стаята ѝ. Беше три сутринта, а тя се прибра с размазан грим и празен поглед. Не отговори, само захвърли раницата си на пода и се сви на леглото. Сърцето ми се сви от страх и безсилие. Какво се случваше с моето момиче?

Казвам се Весела. На 45 съм, живея в Пловдив и работя като учителка по български език. Самотна майка съм – мъжът ми, Стефан, ни напусна преди шест години. Оттогава Мария беше всичко за мен. Или поне така си мислех.

Това лято започна като всяко друго – с обещания за море, разходки по Главната и сладолед в парка. Но още в първите дни нещо се промени. Мария стана затворена, избухлива, започна да излиза с нови приятели, за които не искаше да говори. Вечерите ѝ се удължаваха, а телефонът ѝ беше винаги заключен. Опитвах се да не натискам прекалено, но тревогата ме изяждаше отвътре.

Една вечер я чух да плаче в банята. Стоях пред вратата, без да знам дали да почукам или да я оставя сама. „Мамо, остави ме!“ – изкрещя тя, когато се осмелих да попитам какво става. Тогава разбрах – между нас вече имаше стена.

Опитах се да говоря с нея на закуска:
– Мария, виждам, че не си добре. Моля те, кажи ми какво те тревожи.
Тя само вдигна рамене:
– Нищо ми няма. Просто ме остави.

В училище колежките ми казваха: „Това е пубертетът, Весела. Ще мине.“ Но аз усещах, че е нещо повече. Започнах да проверявам профилите ѝ в социалните мрежи – снимки с непознати момчета, коментари с обидни думи под постовете ѝ. Веднъж видях съобщение: „Не мога повече така.“

Страхът ме парализираше. Започнах да я следя – звънях ѝ по десет пъти на ден, проверявах джобовете ѝ за цигари или нещо по-лошо. Тя ставаше все по-отчуждена.

Една вечер я намерих на пейката пред блока с момче – Виктор, с обръсната глава и татуировки по ръцете. Когато ме видя, Мария скочи:
– Мамо, какво правиш тук?!
– Трябва да поговорим! – настоях аз.
Виктор се намеси:
– Оставете я на мира! Тя не е дете!
– Ти кой си изобщо?! – извиках аз.
Мария избухна:
– Омръзна ми да ме контролираш! Не разбираш нищо!

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и си спомнях собственото си юношество – майка ми също не ме разбираше. Но аз не бях като Мария… или може би бях?

На следващия ден получих обаждане от класната ѝ: „Весела, Мария не е идвала на училище цяла седмица.“
Паниката ме заля. Обиколих всички места, където можеше да бъде – парка до училището, кафенетата по Главната… Никъде я нямаше.

Вечерта телефонът ѝ беше изключен. Обадих се на Виктор:
– Моля те, кажи ми къде е Мария!
– Не знам – отвърна той студено.

Два дни живях в кошмар – полицията каза, че трябва да минат 48 часа преди да я обявят за издирване. Приятелките ми идваха вкъщи, опитваха се да ме успокоят: „Ще се върне…“

На третия ден Мария се прибра сама – бледа, с подпухнали очи.
– Къде беше?! – извиках през сълзи.
Тя ме погледна със смес от вина и гняв:
– Исках просто да избягам от всичко! Не издържам повече…

Седнахме една срещу друга в кухнята. За първи път от месеци тя проговори истински:
– Мамо… чувствам се сама. Всички очакват нещо от мен – ти, учителите… А аз не знам коя съм.

Прегърнах я силно. Плакахме двете дълго време.

След този ден започнахме да ходим заедно на психолог. Беше трудно – имаше дни, в които пак се карахме, но вече не бяхме врагове. Научих се да слушам повече и да питам по-малко.

Лятото свърши различно от всички други – без море и без сладолед по Главната. Но с ново начало между мен и дъщеря ми.

Понякога още се питам: Колко често забравяме да слушаме децата си? Колко лесно изграждаме стени там, където трябва да има мостове? Какво бихте направили вие на мое място?