Когато брат ти се превърне в непознат: Историята на едно предателство

– Не мога повече, Ели! Не мога! – гласът на майка ми се разнесе из малкия хол, докато се опитвах да ѝ подам чаша вода. Ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ бяха пълни със страх и отчаяние. Седях до нея на стария диван, който помнеше още моето детство, и се опитвах да не плача. Бях се върнала в родния ни апартамент в Пловдив след десет години в София, защото майка ми получи инсулт. Всичко се промени за миг – животът ми, работата, мечтите ми.

Но най-много ме болеше не това, че трябваше да започна отначало, а че брат ми Димитър – любимецът на мама, гордостта на фамилията – просто изчезна. Не беше до нас, когато най-много имахме нужда от него. Вместо това, той се появи само веднъж, с документи в ръка и с онзи студен поглед, който никога не бях виждала у него.

– Ели, трябва да продадем апартамента. Мама няма да се оправи. Пари трябват и на мен, и на теб – каза той, сякаш говореше за някакъв стар хладилник, а не за дома ни.

– Ти луд ли си? Това е нашият дом! Мама е още жива! – изкрещях аз и усетих как гласът ми се пречупва.

– Не съм луд. Просто съм реалист. Аз имам семейство, деца… Ти си сама, можеш да се оправиш – отвърна той и тръшна вратата след себе си.

От този ден не искам да го виждам. Не мога да му простя. Майка ми също не го споменава повече. Всяка вечер я слагам да спи, а тя ме хваща за ръката и шепне: „Само ти ми остана, Ели.“

Понякога нощем седя до прозореца и гледам светлините на града. Спомням си как като деца с Димитър играехме на криеница в този апартамент. Как мама ни правеше мекици в неделя сутрин. Как всичко изглеждаше сигурно и топло. А сега? Сега всичко е студено и празно.

Съседите започнаха да шушукат. „Голям срам! Синът ѝ я заряза!“, „Ели пак се върна – сигурно няма къде другаде да отиде.“ Опитвам се да не слушам, но думите им режат като нож.

Един ден срещнах Димитър пред блока. Беше облечен скъпо, с нов телефон в ръка. Погледна ме за миг и после извърна глава.

– Защо го правиш? – попитах тихо.

– Не разбираш ли? Животът е труден. Всеки гледа себе си – каза той и тръгна към колата си.

– А мама? А аз? – гласът ми трепереше.

– Не мога повече – прошепна той и затвори вратата.

Минаха месеци. Майка ми ставаше все по-слаба. Аз работех от вкъщи, готвех, чистех, сменях ѝ памперсите. Понякога имах чувството, че ще се пречупя. Но не можех да я оставя.

Една вечер седяхме двете на балкона. Майка ми ме погледна с онзи нежен поглед, който помнех от детството.

– Прости му, Ели. Той е слаб човек. Но ти си силна – каза тя и ме прегърна.

Не можех да простя. Не можех да забравя как брат ми избра парите пред семейството ни. Как ме остави сама с цялата тежест.

Понякога си мисля: ако аз бях заминала, а той беше останал, дали щеше да направи същото? Или просто съдбата избра мен?

Сега живея ден за ден. Грижа се за майка ми и се опитвам да не мисля за бъдещето. Понякога си представям как един ден ще седнем тримата на масата и ще си простим. Но знам, че това е само мечта.

Пиша тази история не за да търся съжаление, а защото знам, че много хора са минали по този път. Знам колко боли, когато най-близките ти хора те предадат. Знам какво е да носиш цялата тежест сам.

Понякога нощем се питам: Кое е по-важно – кръвната връзка или човещината? Може ли някога да простиш такова предателство? А вие бихте ли простили?