Когато свекървата решава вместо мен: История за изгубената свобода и търсенето на себе си
— Не, Елице, няма да слагаш тази рокля! — гласът на свекърва ми, Мария, отекна в малката кухня, докато държах в ръце любимата си синя рокля. — Какво ще кажат хората? Трябва да изглеждаш прилично, ти вече си омъжена жена!
Стиснах зъби. Беше поредният ден, в който някой друг решаваше вместо мен. Погледнах към съпруга си, Димитър, но той само сви рамене и се загледа в телефона си. Откакто се оженихме, сякаш животът ми вече не беше мой. Всичко се въртеше около „какво ще кажат хората“ и „така се прави в нашето семейство“.
Преди две години бях студентка по литература в Софийския университет. Мечтаех да стана учителка, да пиша стихове, да пътувам. Запознах се с Димитър на една студентска вечер — беше мил, забавен и ме караше да се чувствам специална. Влюбих се до уши. След няколко месеца той ме заведе в родния си град — малко градче в Северна България. Там ме посрещнаха родителите му — майка му Мария и баща му Георги. Още първата вечер Мария ми каза:
— В нашето семейство жените не работят. Гледат децата и дома. Това е истинската женска сила.
Тогава се засмях — мислех, че се шегува. Но скоро разбрах, че не е така. След сватбата се преместихме при тях „докато си стъпим на краката“. Минаха месеци, а аз все още бях там — в стаята с тапети от 80-те, с прозорец към двора и с усещането, че съм затворник.
— Защо не мога да работя? — попитах веднъж Димитър.
— Мама каза, че е по-добре така. Ще имаме деца, ще ти е по-лесно.
Всяка сутрин ставах първа — приготвях закуска за всички, чистех, перях, готвех обяд. Мария винаги намираше нещо, което не съм направила „както трябва“.
— Елица, не така се меси тестото! Виж как го правя аз! — казваше тя и ми взимаше купата от ръцете.
Понякога вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуе никой. Чувствах се невидима. Димитър все по-рядко говореше с мен за нещо различно от това какво трябва да направя утре.
Един ден получих имейл от старата ми преподавателка по литература:
„Елице, имаме свободно място за учител по български език в гимназията. Ако искаш — кандидатствай!“
Сърцето ми подскочи. Разпечатах писмото и го показах на Димитър.
— Мисля да опитам! Това е шансът ми!
Той ме погледна уморено:
— Мама няма да одобри…
— А ти?
— Не знам… Не искам скандали.
Събрах смелост и казах на Мария:
— Искам да работя като учителка.
Тя ме изгледа така, сякаш съм я обидила лично.
— Кой ще гледа къщата? Кой ще готви? А ако забременееш? Работата не е за омъжени жени! Ти си част от нашето семейство и ще правиш това, което е най-добро за всички!
В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не можех повече да бъда нечия сянка.
Започнах да излизам сама — разходки до реката, срещи с приятелки от университета, които тайно идваха да ме видят. Веднъж една от тях — Яна — ме попита:
— Елице, защо търпиш всичко това? Това не си ти!
Не знаех какво да отговоря. Страхувах се — от самотата, от това какво ще кажат хората, от гнева на Мария.
Една вечер чух как Мария говори по телефона с нейна приятелка:
— Нашата Елица е много добра домакиня вече! Само дето понякога й хрумват глупости като работа и университет… Но аз ще я оправя!
Тогава реших — няма повече да бъда „оправяна“.
На следващата сутрин събрах малкото си дрехи в една чанта. Димитър спеше. Оставих му бележка:
„Обичах те. Но трябва да обичам и себе си. Заминавам.“
Върнах се в София при сестра ми. Започнах работа като сервитьорка, после като учителка на половин щат. Беше трудно — парите не стигаха, често плачех нощем от страх и самота. Но всяка сутрин се будех свободна.
Минаха месеци. Димитър ми писа няколко пъти — първо ядосан, после умоляващ ме да се върна. Мария изпрати майка ми да ме „вразуми“. Но аз вече бях друга.
Сега стоя пред класната стая и гледам децата как шумят преди часа по литература. Виждам себе си в тях — мечтаеща, свободна, уплашена понякога… Но вече знам: никой няма право да решава вместо мен.
Понякога вечер питам себе си: Ако бях останала там — дали щях изобщо някога да бъда щастлива? Колко жени още живеят чужд живот само защото ги е страх да изберат себе си?