„Дали съм само банкомат?” – Моята битка за уважение и любов в семейството, което издържах години наред

– Мамо, пак ли ще закъснееш с превода? – гласът на Деси звънна в слушалката, остър като нож. Беше вторник вечер, а аз стоях в малката си стая в предградията на Мадрид, стиснала телефона така, че кокалчетата ми побеляха.

– Деси, моля те, тази седмица ми е трудно. Работя двойни смени, шефът ми не плати навреме… – опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха.

– На мен не ми пука! Трябва да платя наема! – изкрещя тя и затвори.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в стената. От години живея така – между два свята, между две реалности. В България оставих всичко: дома си в Пловдив, приятелите, младостта си. Заминах за Испания, когато момичетата бяха още малки. Мъжът ми, Кольо, тогава обеща да се грижи за тях. Но след няколко месеца започна да пие и изчезваше с дни. Аз станах и майка, и баща, и банкомат.

Всяка сутрин ставах в пет, чистех къщи до изнемога, а вечер броях стотинките – колко мога да изпратя този месец? Първите години момичетата ми пращаха писма: „Мамо, липсваш ми!“, „Мамо, кога ще се върнеш?“. После писмата станаха кратки: „Мамо, прати пари за обувки“, „Мамо, трябва ми за бала“.

С времето между нас останаха само парите. Всяка сума беше придружена с упрек: „Можеше повече“, „Всички имат по-хубави телефони“, „Ти не разбираш какво е тук“.

Преди година се прибрах неочаквано. Исках да ги изненадам за рождения ден на Деси. Купих торта от любимата им сладкарница и тръгнах към апартамента ни в Кючук Париж. Когато отключих вратата, двете седяха на дивана, вперили очи в телефоните си. Не ме прегърнаха. Не попитаха как съм. Само Деси каза:

– Можеше да се обадиш поне. Имаме планове.

Тогава разбрах – аз вече не съм майка им. Аз съм банкоматът им.

Вечерите ми в Мадрид са самотни. Съседката ми Марияна – също българка – често ме кани на чай.

– Защо не се върнеш? – пита ме тя веднъж. – Пари няма да ти върнат годините.

– Ами децата? – прошепнах аз. – Те разчитат на мен.

– Разчитат или те използват?

Думите ѝ ме боляха повече от всичко. Но не можех да ги изрека на глас.

Преди месец получих съобщение от по-малката ми дъщеря, Ива: „Мамо, татко пак е в болница. Трябват ни пари.“

Изпратих всичко, което имах. Останах с пет евро до края на седмицата. На следващия ден шефът ми каза:

– Елена, трябва да останеш още часове. Ще платя допълнително.

Съгласих се без да мисля. Тялото ми вече не издържа – ръцете ме болят от търкане на подове, гърбът ми е схванат от носене на кофи. Но нямам избор.

Веднъж през нощта сънувах мама. Седеше до мен и ме милваше по косата:

– Еленче, децата имат нужда от любов, не само от пари.

Събудих се със сълзи.

На следващия ден реших да говоря с момичетата по видеоразговор.

– Момичета, трябва да поговорим сериозно – започнах с треперещ глас.

Деси въздъхна:

– Пак ли ще ни поучаваш?

– Не… Просто… Чувствам се сама. Липсвате ми. Искам да ви видя, да поговорим като семейство…

Ива замълча за миг:

– Мамо, всички са така. Всички майки работят навън. Това е животът.

– Но това не е живот! – извиках аз през сълзи. – Това е оцеляване! Аз съм ви майка, не банкомат!

Двете замълчаха. Виждах как Деси върти очи, а Ива гледа встрани.

– Ако не ти харесва, спри да пращаш пари – каза Деси тихо и затвори.

Останах сама пред екрана. Сълзите ми капеха по клавиатурата.

Вечерта Марияна дойде при мен с домашна баница.

– Елена, трябва да мислиш и за себе си – каза тя твърдо. – Ако ти паднеш, кой ще ги държи?

Замислих се дълго над думите ѝ. За първи път от години си позволих да помисля за себе си: какво искам аз? Какво заслужавам?

Сега стоя тук и пиша тези редове с надежда някой да ме разбере. Не искам повече да бъда само банкомат. Искам да бъда майка. Искам уважение и обич, а не само искания и упреци.

Дали някога ще успея да върна близостта със семейството си? Или вече е късно? Кажете ми… има ли още надежда за нас?