Когато любовта остарее: История за развод след трийсет години брак

– Не мога повече, Ели. Не мога да се събудя още една сутрин до човек, когото не познавам – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха зачервени от безсънна нощ. Седяхме на малката ѝ тераса в Люлин, а над нас се носеше мирисът на пържени филии от съседите. Беше ранна неделя, но в душата ми вече бушуваше буря.

– Мария, сигурна ли си? – прошепнах аз, сякаш се страхувах някой да не ни чуе. – Трийсет години… Как ще кажеш на децата? На майка ти? На себе си?

Тя се усмихна горчиво. – Децата са пораснали, Ели. Живеят живота си. А аз… аз се чувствам като призрак в собствения си дом. Станимир и аз сме като съквартиранти. Не помня кога за последно сме се смели заедно.

Замълчах. Спомних си как преди години Мария и Станимир бяха пример за всички ни – ходеха заедно на море в Ахтопол, организираха семейни вечери, дори танцуваха на сватбата на дъщеря си. А сега? Сега Мария се страхуваше да се прибере у дома.

– Знаеш ли какво е най-страшното? – продължи тя. – Не е самотата. Не е и това, че ще трябва да започна отначало на петдесет и пет. Най-страшното е, че се чувствам невидима. Все едно съм изчезнала някъде по пътя между готвенето, чистенето и работата.

Погледнах я и усетих как собствените ми страхове изплуват на повърхността. Колко често и аз се чувствах така? Колко пъти съм се питала дали животът ми има смисъл извън ролята на майка и съпруга?

– А Станимир? – попитах внимателно.

– Той не забелязва нищо. Вечер гледа новините, после заспива на дивана. Ако изчезна утре, сигурно ще разбере чак когато му свършат чистите ризи.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше дъщеря ѝ, Ива. Мария вдигна и се опита да звучи бодро:

– Здравей, мило! Да, добре съм… Не, не съм плакала… Просто малко съм уморена…

Слушах я как лъже детето си и усещах тежестта на годините, които са минали между тях като стена от недоизказани думи.

След като приключи разговора, Мария избухна:

– Не мога да им кажа! Ще ме обвинят, че развалям семейството. Майка ми ще каже, че съм луда – „На твоите години кой ще те вземе?“. А Ива… тя ще мисли, че всичко е било лъжа.

– Може би трябва да мислиш първо за себе си – казах тихо. – За първи път в живота си.

Тя ме погледна с благодарност и отчаяние едновременно.

Следващите седмици бяха ад за Мария. Станимир не разбираше какво става – беше объркан и ядосан. Веднъж я чух да му крещи:

– Не искам повече да живея като мебел в този дом!

Той само сви рамене:

– Всички имат проблеми, Мария. Това е животът.

Но за нея това не беше живот. Започна да търси малък апартамент под наем в Надежда. Децата ѝ се редуваха да я убеждават да остане:

– Мамо, татко ще се промени!
– Мамо, ти си нашият стълб! Как ще празнуваме Коледа разделени?

Мария плачеше всяка вечер. Аз бях до нея – носех супа, слушах я с часове, държах ръката ѝ докато подписваше документите за развода в районния съд.

В деня на развода валеше проливен дъжд. Стояхме пред сградата на съда на булевард „Витоша“, а Мария трепереше цялата.

– Свърши ли всичко? – попита тя с глас на малко дете.
– Свърши – казах аз и я прегърнах силно.

Първите месеци след развода бяха най-тежки. Мария се чувстваше изгубена в малкия си апартамент с изглед към сивия блок отсреща. Самотата я притискаше като оловен похлупак. Понякога ми звънеше посред нощ:

– Ели, мислиш ли, че направих грешка?

Не знаех какво да ѝ кажа. Понякога и аз се чудех дали щастието изобщо е възможно след толкова години компромиси.

Но постепенно Мария започна да се променя. Записа курс по рисуване в читалището до пазара „Димитър Петков“. Започна да излиза с нови приятели – ходеха на театър, разхождаха се по Южния парк. Един ден ми каза:

– За първи път от години усещам себе си жива! Не знам какво ме чака утре, но поне знам кой съм днес.

Станимир остана сам в големия апартамент. Понякога ми звънеше да пита как е Мария. Гласът му беше уморен и празен.

Децата постепенно приеха решението ѝ. Ива дойде една вечер при мен и каза:

– Мислех, че мама ни предава… Но сега виждам колко е била нещастна.

Година по-късно Мария изглеждаше по-спокойна от всякога. На рождения си ден покани всички – и мен, и децата си, дори Станимир дойде за малко. В очите ѝ вече нямаше страх.

Понякога се чудя дали аз бих имала нейната смелост. Дали бих могла да започна отначало след толкова години? Или щях да остана в сянката на навика и страха?

Кажете ми – струва ли си да рискуваш всичко заради шанса да бъдеш щастлив? Или щастието е просто мираж след определена възраст?