Дневникът ми, моят враг: Изповед, която разтърси живота ми
— Как можа да го направиш, Мариела? — гласът на майка ми трепереше от гняв и разочарование. Стоях насред хола, стиснала в ръце тънката тетрадка с измачкани корици — моят дневник, моят най-голям приятел и най-страшен враг. Беше изчезнал преди седмица. Търсих го навсякъде — под леглото, в раницата, дори в пералнята. А сега бе тук, разтворен на масата, заобиколен от майка ми, баща ми и по-малката ми сестра Деси, която ме гледаше с широко отворени очи.
— Не съм аз! — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че няма значение. Всички вече бяха прочели онова, което никога не трябваше да виждат.
В дневника бях изливала всичко — страховете си от провал, болката от това, че баща ми пиеше всяка вечер и понякога крещеше по нас, тайните си мечти да избягам от малкия ни град и да уча в София. Бях написала и неща за майка ми — как се страхувам, че ще си тръгне една сутрин и няма да се върне, както направи леля Галя. Бях писала за Деси — как понякога я мразя, че е толкова обичана и безгрижна. Всичко беше там. И сега всички го знаеха.
— Не мога да повярвам, че мислиш такива неща за нас! — майка ми плачеше. — Какво сме ти направили?
Баща ми мълчеше. Погледът му беше празен, сякаш не чуваше нищо. Деси се разплака и избяга в стаята си.
— Кой го намери? — попитах тихо.
— Получихме имейл — каза майка ми. — Снимки на страниците. От някой анонимен.
Светът се завъртя около мен. Някой беше снимал дневника ми и го беше изпратил на семейството ми. Кой? Защо?
В училище нещата станаха още по-лоши. Още на следващия ден чух шепотите зад гърба си:
— Чула ли си какво пише Мариела за баща си? Че я е страх от него!
— А за майка си! Че ще ги изостави!
— Иска да избяга! Да ни остави всички!
Петя, най-добрата ми приятелка, не ме погледна цял ден. На междучасието я настигнах пред тоалетната.
— Петя! Моля те…
Тя ме изгледа студено:
— Не мога да повярвам, че си мислила такива неща за мен. Че съм лицемерна и че ти завиждам! Защо не ми каза?
— Това са само мисли…
— Не! Това са истинските ти чувства!
Останах сама в коридора. За първи път в живота си се почувствах напълно гола пред всички.
Вечерта вкъщи беше мълчалива. Майка ми не говореше с мен. Баща ми излезе и се върна късно, миришещ на ракия. Деси не излезе от стаята си.
Седнах на леглото и се загледах в тавана. Какво щях да правя сега? Всичко беше разбито — доверието на семейството ми, приятелствата ми, дори собственото ми усещане за сигурност.
На следващата сутрин получих съобщение във Viber:
„Заслужаваш си го.“
Номерът беше непознат. Сърцето ми заби лудо. Кой можеше да бъде толкова жесток?
В училище ме гледаха като прокажена. Учителката по литература ме извика след часа:
— Мариела, ако имаш нужда да поговориш…
Поклатих глава. Не можех да говоря с никого.
Дните минаваха в мълчание и срам. Майка ми започна да ме избягва. Веднъж я чух да казва на баща ми:
— Не знам какво да правим с нея. Може би трябва да я заведем на психолог.
Баща ми само въздъхна:
— Ако не бях пил толкова… може би нямаше да пише такива неща.
Сълзите потекоха по лицето ми. Не исках да ги наранявам. Просто имах нужда някъде да излея всичко, което ме мъчеше.
Една вечер Деси дойде при мен със зачервени очи:
— Извинявай… Аз… Аз казах на Иво къде държиш дневника си. Не знаех, че ще направи такова нещо…
Иво беше момче от класа ни, с което се карахме често за глупости. Явно той беше снимал страниците и ги беше разпратил.
Погледнах сестра си — малка, уплашена, виновна.
— Всичко е наред — казах тихо, макар че нищо не беше наред.
На следващия ден събрах смелост и застанах пред класа:
— Знам какво сте чели за мен. Да, написала съм го. Това са моите мисли и страхове. Всеки има такива моменти. Ако някой от вас мисли, че е перфектен — нека хвърли първия камък.
Настъпи тишина. Петя ме погледна със сълзи в очите.
Вкъщи майка ми ме прегърна за първи път от седмица:
— Прости ми… Не знаех колко ти е тежко.
Баща ми седна до мен:
— Ще опитам да спра с пиенето… Заради теб.
Деси ме хвана за ръката.
Семейството ни вече не беше същото, но поне бяхме заедно в болката и истината.
Понякога се чудя: заслужава ли си истината толкова болка? Или трябваше просто да мълча? А вие какво бихте направили на мое място?