Когато родителите остареят: Моят живот между дълга и болката

– Не мога повече, Мария! – гласът на брат ми Димитър трепереше от гняв и умора. Стоеше на прага на хола, стиснал юмруци, а очите му бяха зачервени от безсъние. – Всяка вечер едно и също! Ти ли ще ѝ сменяш памперса тази нощ, или пак аз?

Замръзнах до прозореца, с гръб към него, стискайки чашата с изстинал чай. Навън валеше ситен дъжд, а в стаята се носеше миризма на лекарства и старост. Майка ни лежеше в леглото до стената, слаба като сянка, дишаща тежко. Беше някога силна жена – учителка по литература в 22-ро училище в София, а сега не можеше да говори ясно и често не ни познаваше.

– Ще я сменя аз – прошепнах. – Ти си почини.

Димитър изсумтя и тръшна вратата на стаята си. Останах сама с майка. Коленичих до леглото ѝ, погалих я по косата. Очите ѝ се отвориха за миг – празни, далечни. „Марийче…“ – прошепна тя, а после пак се изгуби в мъглата на болестта.

В този момент усетих как гневът ми към Димитър се смесва с вина. Знаех, че и той страда. Но от години между нас стоеше стена от неизказани думи и стари обиди. След смъртта на баща ни преди пет години всичко се промени. Аз останах в София, той се върна от Пловдив да помага, но сякаш никога не можехме да бъдем истински заедно.

Вечерите ни бяха изпълнени с тишина, прекъсвана само от кашлицата на майка или звука на алармата за лекарствата ѝ. Понякога си спомнях как като деца се карахме кой да измие чиниите или кой да изведе кучето. Сега спорехме за много по-тежки неща – кой ще остане вкъщи, кой ще плати сметките, кой ще говори с лекарите.

Една сутрин Димитър ме намери в кухнята, разплакана над купчина рецепти и бележки от болницата.

– Мария… – започна той по-меко от обикновено. – Не можем така. Ще се съсипем.

– Какво предлагаш? Да я оставим в дом? – гласът ми беше остър като нож.

– Не знам… Просто… Не издържам вече. Имам работа, имам семейство… А ти? Кога за последно излезе навън?

Замълчах. Не помнех кога бях ходила на кино или просто на разходка в Борисовата градина. Животът ми се беше свил до четири стени, до мириса на лекарства и страха да не изпусна нещо важно.

– Не мога да я оставя – казах тихо. – Тя е майка ни.

– А ние? Ние какво сме?

Този въпрос ме преследваше дни наред. Започнах да се съмнявам във всичко – дали съм добра дъщеря, добра сестра, дали имам право да искам нещо за себе си.

Една вечер майка ме хвана за ръката по-силно от обикновено. Очите ѝ бяха ясни за миг.

– Прости ми… – прошепна тя едва чуто.

– За какво, мамо?

– За всичко…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Спомних си как като тийнейджърка ѝ крещях, че не ме разбира, че ме задушава с грижите си. Как след смъртта на татко я обвинявах, че не е достатъчно силна. А сега тя беше тази, която молеше за прошка.

Димитър влезе тихо в стаята и ме видя разплакана до леглото ѝ. Седна до мен и сложи ръка на рамото ми.

– Може би трябва да си простим и ние – каза той тихо.

Погледнах го през сълзи. За първи път от години усетих топлина между нас.

Следващите седмици започнахме да говорим повече – за детството ни, за страховете си, за това какво ще стане с майка. Решихме да потърсим помощ – социален асистент идваше няколко пъти седмично. Не беше лесно да приемем чужд човек у дома, но скоро разбрахме, че не сме сами.

Майка угасна тихо една ранна сутрин през март. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз държах ръката ѝ до последния ѝ дъх. Димитър стоеше до мен – вече не като враг, а като брат.

След погребението домът опустя. Седяхме двамата в хола и мълчахме дълго.

– Какво ще правим сега? – попита Димитър.

– Ще живеем – казах аз. – Ще се опитаме поне.

Понякога още усещам вина – дали направих достатъчно? Дали можех да бъда по-добра дъщеря? Но знам едно: любовта и прошката са най-трудните уроци в живота ни.

А вие… бихте ли могли да простите на близките си? Или на себе си?