Когато майката избира себе си: Историята на една българка по пътя към свободата

– Мамо, къде са ми чорапите? – гласът на Петър отекна из апартамента, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Беше неделя сутрин, а аз вече бях на крак от шест. Закуска, пране, подреждане, списък за пазаруване. Съпругът ми, Ивайло, все още спеше. Дъщеря ми Мария се беше затворила в стаята си с телефона. Всички имаха нужда от мен, но никой не ме виждаше.

– В шкафа ти са, Петре! – извиках уморено и се върнах към мислите си. Кога за последно някой ме попита как съм? Кога за последно седнах да изпия кафето си на спокойствие?

В този момент Ивайло излезе от спалнята, с раздразнен поглед.
– Пак няма кафе! – каза той. – Не можеш ли да го направиш по-рано?

Погледнах го и усетих как нещо в мен се пречупва. Не беше заради кафето. Беше заради годините, в които всичко беше моя отговорност – децата, домът, сметките, дори настроението на всички. А аз? Аз просто трябваше да съм там.

Вечерта седнах на масата с чаша вино и тетрадка. Започнах да пиша: „Какво искам аз?“ Първоначално ръката ми трепереше. Не знаех какво да напиша. Толкова години бях забравила себе си.

На следващия ден се опитах да говоря с Ивайло.
– Ивайло, чувствам се изтощена. Имам нужда от помощ у дома. Не мога повече всичко сама.
Той дори не ме погледна.
– Всички жени го правят, Марияна. Не се оплаквай толкова.

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите му: „Всички жени го правят.“ Но защо? Защо трябва да е така? Защо моето щастие не е важно?

Седмици наред се борех със себе си. Всяка сутрин ставах с усещането, че съм невидима. Децата ми ме търсеха само когато имаха нужда от нещо. Ивайло беше все по-отдалечен. Майка ми по телефона само ми повтаряше:
– Търпи, Марияна! Така е животът на жената.

Но аз не исках повече да търпя. Един ден след работа седнах в парка и гледах как едно момиченце кара колело с майка си. Майката се смееше, свободна и щастлива. Почувствах завист – не към детето, а към тази жена, която изглеждаше толкова жива.

Върнах се у дома и казах на Ивайло:
– Ще започна курс по рисуване. Винаги съм искала да рисувам.
Той се засмя:
– Глупости! Кой ще гледа децата? Кой ще готви?
– Те вече са големи! – отвърнах твърдо. – Могат да се грижат сами за себе си поне няколко часа седмично.

Този път не отстъпих. Записах се на курса. Първият път, когато хванах четката, ръцете ми трепереха от вълнение и страх. Но когато започнах да рисувам, усетих как нещо в мен оживява.

Седмица след седмица започнах да се променям. Започнах да казвам „не“. Не на излишните ангажименти, не на постоянните претенции към мен. Децата ми първоначално бяха объркани:
– Мамо, защо не си у дома?
– Защото имам нужда от време за себе си.

Ивайло стана още по-студен. Един ден избухна:
– Промени се! Не те познавам вече!
– Може би най-накрая започвам да бъда себе си – отвърнах тихо.

Започнаха скандали. Майка ми ме упрекваше:
– Ще развалиш семейството! Каква майка си ти?
Сълзите ми капеха по възглавницата всяка нощ. Чувствах вина и страх, но и надежда.

Една вечер Ивайло каза:
– Ако ще продължаваш така, няма смисъл да сме заедно.
Погледнах го дълго. Вече не ме беше страх.
– Може би е време всеки да поеме по своя път.

Разделихме се тихо, без драми пред децата. Болеше ме ужасно – заради разбитите мечти, заради вината пред децата, заради страха от самотата. Но всяка сутрин усещах как дишам по-леко.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в „Лозенец“. Децата идват при мен през уикендите. Понякога са ядосани, понякога тъжни, но виждам как започват да ме разбират.

Рисувам всеки ден. Имам нови приятели – хора като мен, които са избрали себе си след години саможертва. Понякога вечер стоя сама с чаша чай и се питам: „Правилно ли постъпих?“ Но после усещам спокойствието в душата си и знам – най-накрая съм жива.

А вие? Колко често избирате себе си пред очакванията на другите? Дали щастието ни трябва винаги да бъде жертвано в името на семейството?