Когато домът се превърне в чужбина: Изповедта на една българска майка

„Мамо, кога ще се върнеш?“ – гласът на малката ми дъщеря Елица трепереше по телефона, а аз стисках слушалката с такава сила, че кокалчетата ми побеляха. Бях в една тясна стая в предградията на Милано, където работех като болногледачка вече седма година. Всяка вечер броях дните до завръщането си у дома – в малкото ни село край Пловдив. Но тази вечер нещо в гласа ѝ беше различно. „Скоро, мило мое, скоро…“ – излъгах я, защото истината беше, че не знаех кога ще мога да си позволя да се прибера.

Съпругът ми, Иван, беше останал без работа още преди пандемията. Аз поех всичко – сметките, храната, учебниците на децата. Всяка стотинка изпращах у дома. Понякога се чудех дали изобщо имам право да се наричам майка, след като ги виждах само през екрана на телефона. Но вярвах, че жертвата си струва.

Една вечер, докато преглеждах снимки във Facebook, забелязах нещо странно – снимка на Иван с непозната жена. Стояха прегърнати пред нашата къща. Сърцето ми заби лудо. „Сигурно е стара приятелка“, опитах се да се успокоя. Но после започнаха да излизат още снимки – от различни места в селото, дори от двора ни. Не можех да повярвам.

На следващия ден звъннах на сина ми Георги. „Гоше, кой е тази жена с баща ти?“ – попитах уж небрежно. Настъпи тишина. „Мамо… не е нищо особено. Просто помага с градината.“ Гласът му беше напрегнат, а аз усетих как нещо се къса вътре в мен.

Дни наред не можех да спя. Приятелката ми от съседното село, Даниела, ми писа: „Мария, трябва да знаеш нещо… Иван не е сам отдавна.“ Сълзите ми потекоха сами. Как можеха всички да знаят, а аз – не? Какво още са крили от мен?

Когато най-накрая събрах пари за билет и се прибрах, къщата ми миришеше на чужд парфюм. Децата ме посрещнаха хладно. Иван не беше вкъщи. Отидох при Елица и я прегърнах силно. Тя се дръпна: „Мамо, ти си винаги далеч. Татко поне е тук.“

Седнахме на масата за вечеря – аз, Георги и Елица. Мълчахме дълго. Най-накрая Георги каза: „Мамо, ние не искахме да те нараним. Но ти все работиш… Татко беше сам.“

Почувствах се като призрак в собствения си дом. Всичко, за което бях работила – семейството ми – се беше разпаднало зад гърба ми. Опитах се да говоря с Иван същата вечер.

– Защо? – попитах го тихо.
– Мария… Не знам как стана. Самотата… Ти беше далеч толкова дълго.
– А аз? Аз не бях ли сама? Не мислиш ли, че и аз страдах?
– Знам… Но тук имаше кой да ме разбере.

Не можех да повярвам на ушите си. Всичко се въртеше около неговата самота, неговите нужди. А моите? Моите жертви?

Дните минаваха тежко. Селото шушукаше зад гърба ми – „Върнала се е Мария от Италия, ама мъжът ѝ вече си има друга.“ Майка ми ме гледаше със съжаление: „Дете мое, така е животът на гурбетчийката.“

Започнах да се питам – струваше ли си всичко това? Пари изпратих, но изгубих любовта на децата си и уважението към себе си. Всяка вечер лежах будна и слушах как Иван говори по телефона с другата жена.

Една сутрин Елица дойде при мен със сълзи в очите: „Мамо, прости ми! Знаех за всичко и мълчах… Беше ме страх да не остана съвсем сама.“ Прегърнах я силно и плакахме двете дълго.

Реших да остана в България – поне за известно време. Намерих работа в близкия град като чистачка в училище. Не беше лесно – хората ме гледаха с любопитство и съжаление. Но започнах да усещам себе си отново жива.

С Иван се разведохме тихо – без скандали, без обвинения. Децата останаха при мен. Постепенно започнахме да говорим повече – за болката, за вината, за пропуснатите години.

Понякога вечер сядам сама на пейката пред къщата и гледам залеза над полето. Мисля си: Дали някога ще мога да простя напълно? Дали някой ден ще спрем да жертваме себе си в името на другите и ще започнем да живеем истински?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли една майка някога да бъде щастлива след такава предателство?