Тайната, която разтърси живота ми: Изповедта на една българска съпруга

– Какво правиш сега, Лиляна? – прошепнах си сама, докато стоях в тъмната кухня, с телефона на Петър в ръка. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Никога не съм си позволявала да ровя в личните му неща, но тази вечер нещо ме подтикна. Може би беше начинът, по който той прибра телефона си, когато звънна съобщение, или може би беше просто натрупаното напрежение от последните месеци.

Петър и аз сме женени от 38 години. Преживели сме какво ли не – безпаричие, болести, радости и скърби. Отгледахме две деца, които вече имат свои семейства. Винаги съм вярвала, че между нас има доверие, че сме си казвали всичко. Но тази вечер, докато гледах екрана на телефона му и виждах съобщенията от някоя си „Мария от работата“, усетих как подът под краката ми се разклаща.

– Лили, ти ли си още будна? – гласът му ме стресна. Скрих телефона зад гърба си и се опитах да звуча спокойно.
– Да, просто не можех да заспя…
– Всичко наред ли е?
– Да, да… – излъгах.

Той ме погледна с онзи познат поглед – уморен, но нежен. Сякаш нищо не се е случило. А аз се чувствах като престъпник в собствения си дом.

На следващата сутрин не можех да го гледам в очите. Всяка негова дума ми звучеше фалшиво. Съобщенията бяха кратки, но достатъчно многозначителни: „Благодаря ти за вчерашната вечер. Беше прекрасно.“ „Кога пак ще се видим?“ Не пишеше нищо повече, но въображението ми рисуваше най-лошите сценарии.

Опитах се да се държа нормално. Сготвих любимата му мусака, сложих масата както винаги. Той седна срещу мен и започна да разказва за някакъв проблем в работата. Аз само кимах и се усмихвах механично.

Вечерта дъщеря ни Деси ми се обади:
– Мамо, как си? Звучиш странно…
– Добре съм, мило. Просто съм малко уморена.
– Татко пак ли те ядоса?
– Не… – замълчах за миг. – Деси, случвало ли ти се е да се чувстваш излишна?
– Мамо! Какви ги говориш? Ти си най-важният човек за нас!

Затворих телефона със сълзи на очи. Не можех да й кажа истината. Не можех да призная дори пред себе си какво ме мъчи.

Дните минаваха бавно. Петър ставаше все по-отдалечен. Започнах да го наблюдавам – кога излиза, с кого говори по телефона, как се държи с мен. Всяка негова усмивка към непозната жена ме караше да се свивам вътрешно.

Една вечер не издържах:
– Петре, трябва да поговорим.
Той ме погледна изненадано:
– Какво има?
– Има ли нещо, което трябва да знам? Нещо, което криеш от мен?
Той замълча за миг, после въздъхна:
– Лили… Не знам какво ти е влязло в главата…
– Влязло ми е това, че вече не те познавам! Че има някаква Мария от работата!

Той пребледня:
– Ти си гледала в телефона ми?
– Да! И какво от това? Имам право да знам!

Последва дълга тишина. Той седна до мен и хвана ръцете ми:
– Лили… Мария е колежка. Помогнах й с един проект и тя настоя да ме почерпи. Нищо повече няма между нас.
– А защо тогава тези съобщения? Защо всичко е толкова тайно?
– Не исках да те тревожа напразно… Знам колко си чувствителна напоследък.

Не му повярвах напълно. В очите му имаше нещо скрито – или поне така ми се струваше. От този момент нататък между нас се появи невидима стена.

Започнах да се питам: къде сбъркахме? Кога любовта ни стана толкова крехка? Дали вината е само негова? Или и аз съм се променила – станала съм по-подозрителна, по-несигурна?

Срещнах се с приятелката ми Маргарита в парка.
– Лили, всички мъже са такива! – отсече тя. – Ако не е Мария, ще е някоя друга.
– Но аз не искам да живея в лъжа…
– Ами тогава го напусни! Или прости и забрави.

Толкова лесно ли е? Да забравиш? Да простиш?

Всяка вечер лежа до Петър и се чудя дали той мисли за мен или за някоя друга. Дали нашият живот заедно е бил истински или само удобен навик? Понякога усещам ръката му върху рамото си и за миг вярвам, че всичко ще бъде наред. Но после отново ме връхлитат съмненията.

Може би най-страшното не е предателството, а това, че вече не мога да вярвам на човека до себе си. Че съм изгубила спокойствието си. Че не знам коя съм без него.

Сега стоя пред огледалото и виждам жена на 63 години – с побелели коси и уморени очи. Но някъде дълбоко в мен още гори искрата на онази Лиляна, която вярваше в любовта.

Може би трябва да говоря открито с Петър. Може би трябва да простя – или да започна нов живот сама. Но дали имам сили за това?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Може ли доверието да се върне след такава рана?