Истината, която никога не изрекохме: Изповедта на една майка

– Госпожо Димитрова, моля ви… – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха зачервени от плач. Стоеше на прага ми, стиснала в ръце снимка на моя син – снимка, която никога не бях виждала.

– Коя сте вие? – попитах с пресъхнало гърло, усещайки как сърцето ми се свива от страх.

– Аз… аз съм Мария. Годеницата на Петър. Моля ви, кажете ми къде е той! Не отговаря на телефона си от три дни… – думите ѝ се разпиляха във въздуха като есенни листа.

Петър… моят син. Момчето, което от малък беше затворен, но винаги усмихнат пред мен. Сега, когато Мария стоеше пред мен, осъзнах колко малко знам за него. Не знаех, че има сериозна приятелка. Не знаех, че е сгоден. Не знаех… почти нищо.

Влязохме вътре. Мария седна на дивана, а аз се опитах да си спомня последния ни разговор с Петър. Беше преди седмица. Попитах го как е в университета, а той отвърна с обичайното „Добре съм, мамо“. Не попитах повече. Не настоях да разбера.

– Кога го видяхте за последно? – попита Мария с надежда в гласа.

– Миналата неделя… – прошепнах. – Беше уморен, но каза, че всичко е наред.

– Той не беше наред! – извика тя и избухна в сълзи. – Имаше проблеми с баща си… С вашия съпруг…

Замръзнах. Стефан винаги беше строг с Петър. Искаше да стане инженер като него, да не губи време с „глупости“. Често спореха. Аз винаги мълчах. Мислех си, че така е по-добре – да не се намесвам между баща и син.

Мария извади писмо от чантата си и ми го подаде. Почеркът беше на Петър:

„Мамо, ако четеш това, значи вече не мога да издържам. Не искам да ви разочаровам, но не мога повече да живея в лъжа. Обичам Мария и искам да бъда с нея, но не мога да понеса натиска вкъщи…“

Ръцете ми трепереха. Сълзите напираха в очите ми.

– Защо не ми каза? – прошепнах към снимката му на стената.

Мария ме гледаше с отчаяние.

– Той се страхуваше от баща си… и от вас. Страхуваше се да бъде себе си.

В този момент Стефан се прибра. Влезе тежко, хвърли якето си и погледна Мария с подозрение.

– Какво става тук?

– Петър го няма! – извиках аз. – Не сме го виждали от дни!

– Пак някоя негова глупост… – измърмори той и седна пред телевизора.

– Това не е глупост! – изкрещях за първи път от години. – Синът ни страдаше! Не го познаваме! Не знаем нищо за него!

Стефан ме погледна така, сякаш за първи път ме виждаше.

– Ти винаги го защитаваше прекалено много…

– А ти винаги го притискаше! – отвърнах през сълзи.

Мария стана и тръгна към вратата.

– Ще го търся сама… Ако разберете нещо, моля ви…

Останах сама в хола. Стефан мълчеше. Аз се разплаках като дете.

На следващия ден тръгнах по следите на Петър. Обадих се на приятелите му – никой не знаеше нищо. Посетих университета му – преподавателите казаха, че не е идвал от дни. Отидох до квартирата му – стаята беше празна, леглото оправено, дрехите подредени сякаш никога не са били носени.

Вечерта Мария се върна при мен.

– Намерих бележка в квартирата му – каза тя тихо. – Пише само: „Трябва да намеря себе си.“

Дните минаваха в търсене и безсънни нощи. Стефан се затвори още повече в себе си. Веднъж го чух да плаче тихо в банята, но когато излезе, лицето му беше каменно.

Майка ми дойде да ме види.

– Вие двамата сте виновни – каза тя строго. – Никога не говорихте с Петър като с равен. Винаги решавахте вместо него.

– Мислехме, че така е по-добре…

– За кого? За вас или за него?

Всяка вечер гледах снимките на Петър и се питах: кога го изгубихме? Кога спряхме да говорим истински?

Една сутрин получих съобщение: „Добре съм. Ще се върна, когато мога да ви простя.“

Седнах на пода и заплаках неудържимо. Мария дойде при мен и ме прегърна.

– Ще го чакаме заедно – каза тя.

Минаха месеци. Петър не се върна веднага. Но аз започнах да пиша писма до него – писма, в които му разказвах за себе си, за страховете си, за мечтите си като млада жена, които никога не споделих с никого.

Стефан също започна да пише. Понякога ги четяхме заедно и плачехме мълчаливо.

Един ден на вратата се почука. Отворих и видях Петър – пораснал, променен, но все още моят син.

Прегърнах го силно и прошепнах:

– Прости ми…

Той ме погледна със сълзи в очите:

– И аз ви прощавам… но трябваше да мине време.

Сега живеем различно. Говорим повече. Слушаме се повече. Но белезите остават.

Понякога се питам: колко семейства живеят така – в мълчание и страх? Колко майки познават истински децата си?