Три пъти майка за една година: Моята битка, моята сила

– Какво ще кажат хората, Мария? – гласът на майка ми трепереше, докато държеше в ръце чашата с чай, а очите ѝ се впиваха в мен с онзи познат страх.

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали някога ще спре да боли. Бях на двадесет и осем, а вече усещах тежестта на целия свят върху раменете си. Само преди година бях майка на едно прекрасно момиченце – Елица. Днес, в рамките на дванадесет месеца, държах в ръцете си още две бебета – Калоян и Борислава. Не, не са тризнаци. И да, всички се чудят как е възможно.

– Хората винаги ще говорят, мамо – отвърнах тихо, но вътрешно крещях. – Но никой не знае какво е да се събуждаш всяка нощ от плача на две бебета и едно дете с кошмари.

Мъжът ми, Петър, се прибра късно същата вечер. Беше уморен, очите му – празни. Откакто разбрахме, че съм бременна втори път само месец след раждането на Калоян, между нас се появи пропаст. Той не говореше много. Аз плачех тайно в банята.

– Мария, не мога повече така – прошепна една нощ, докато стояхме в тъмното. – Не съм сигурен, че ще издържа.

– А аз? – попитах го с глас, който едва разпознах като свой. – Аз трябва да издържа.

Сутрините започваха с плач и завършваха със сълзи. Пелените никога не свършваха, а млякото винаги беше недостатъчно. Елица ревнуваше от бебетата и често ме питаше защо вече не я гушкам толкова често. Калоян плачеше по цяла нощ от колики. Борислава беше крехка и болнава – всяка настинка я поваляше за дни.

Съседките по етажите шушукаха зад гърба ми:

– Видя ли я пак Мария? Три деца за една година! Какво ли си мисли мъжът ѝ?
– Абе тоя Петър сигурно ще избяга скоро…

Понякога ги чувах през стената. Друг път просто усещах погледите им в магазина или на детската площадка. Дори приятелките ми започнаха да се отдалечават – сякаш майчинството беше заразно.

Една вечер майка ми дойде с торба супа и домашни курабийки.

– Марийче, трябва да поискаш помощ – каза тя тихо. – Не можеш сама.

– А кой ще ми помогне? Петър работи по цял ден. Ти си болнава. Сестра ми е в чужбина…

Тя ме прегърна силно и за първи път от месеци се разплаках на глас. Плачех за себе си, за изгубените си мечти, за това че се чувствах провалена като майка и жена.

Дните се нижеха един след друг. Научих се да спя по двадесет минути между храненията. Научих се да готвя с едната ръка, докато с другата люлея бебе. Научих се да не чувам осъдителните думи на хората.

Една сутрин Елица дойде при мен с рисунка – нарисувала беше мен с трите деца.

– Мамо, ти си най-силната мама на света!

Тогава разбрах – не съм сама. Имам три причини да продължавам напред.

Петър започна да се прибира по-рано. Виждах как се опитва да бъде по-търпелив с децата, как носи играчки и понякога дори сменя пелени. Не беше идеално, но беше нашето семейство.

Една вечер седнахме двамата на балкона, докато децата спяха.

– Извинявай, Мария – каза той тихо. – Страх ме беше… Не знаех дали ще се справим.

– И мен ме беше страх – признах си аз. – Но виж ни… Още сме тук.

С времето започнах да прощавам на себе си за моментите на слабост и отчаяние. Започнах да прощавам на Петър за това, че понякога избягваше вкъщи. Започнах да прощавам и на майка ми за нейните страхове.

Сега, когато гледам трите си деца как играят заедно на пода, усещам нещо като гордост. Не съм перфектна майка. Понякога крещя, понякога плача скришом в кухнята. Но всяка вечер ги целувам по челото и им обещавам, че ще бъда тук за тях.

Знам, че хората ще продължат да говорят. Знам, че ще има дни, в които ще се чувствам сама срещу целия свят. Но вече не ме е страх.

Питам се понякога: Колко още жени като мен се борят всеки ден със страховете си? Колко от нас намират сили да простят – на себе си и на другите?