Когато съпругът ми даде цялата ми седмична гозба на свекърва ми – българска семейна драма отвътре
— Къде е мусаката? — гласът ми трепереше, докато ровех из хладилника. Беше понеделник вечер, а аз бях прекарала целия уикенд в кухнята — мусака, пълнени чушки, баница, даже и компот от праскови. Всичко беше подредено в кутии, готово за натоварената ни седмица. А сега… празно. Само няколко яйца и буркан туршия.
Димитър седеше на дивана и превключваше каналите. Вдигнах глава и го погледнах право в очите.
— Мите, къде е храната?
Той не откъсна поглед от телевизора.
— Дадох я на мама — каза спокойно, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Какво?! — гласът ми се изви на писък. — Всичко?!
— Да, всичко. Тя каза, че няма време да готви тази седмица, а ти нали знаеш, че е сама… — отговори той, все така невъзмутимо.
Стоях като вцепенена. В главата ми се завъртяха всички часове, които прекарах в белене на картофи, рязане на лук със сълзи на очи, месене на тесто за баницата. Не беше въпросът само в храната. Беше въпросът в това, че никой не ме попита. Че усилията ми бяха дадени ей така — без да ме има за човек.
— Мите, ти изобщо не ме попита! — прошепнах. — Това беше за нас… за децата…
Той въздъхна тежко и най-накрая ме погледна.
— Айде сега, не прави драма. Майка ми има нужда. Ти можеш да сготвиш пак.
В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше първият път, когато Димитър поставяше майка си пред мен. Още откакто се оженихме, тя беше като сянка между нас — винаги първа, винаги права. Първата Коледа заедно той настоя да празнуваме у тях, защото „така е редно“. Когато родих първото ни дете, тя беше тази, която решаваше какво да ям и кога да кърмя. Аз мълчах. Защото така се прави. Защото „снахата трябва да уважава свекървата“.
Но сега… Сега вече не можех да мълча.
— Не мога повече така — казах тихо. — Чувствам се невидима в собствения си дом.
Димитър се намръщи.
— Преувеличаваш. Това е просто храна.
— Не е просто храна! Това е трудът ми! Това са часовете ми! Това е уважението към мен като твоя жена! — гласът ми трепереше от гняв и обида.
Той млъкна и за пръв път видях несигурност в очите му.
— Добре де… ще ти купя нещо готово от магазина…
— Не искам готово! Искам да ме питаш! Искам да ме уважаваш! — вече плачех.
Децата надникнаха от стаята си. Малката Мария ме гледаше с огромни очи.
— Мамо, гладна съм…
Сърцето ми се сви. Прегърнах я и ѝ обещах, че ще направя бъркани яйца. Докато ги приготвях, сълзите ми капеха в тигана.
На следващия ден свекърва ми звънна по телефона.
— Много вкусно беше всичко, мило момиче! Ти си истинска домакиня! — гласът ѝ звучеше доволно.
— Радвам се, че ви е харесало — казах сухо. — Но друг път бих искала да знам предварително.
Тя замълча за миг.
— Ох, Димитър каза, че нямаш нищо против…
— Имам против — прекъснах я аз. — Това беше за моето семейство.
Чух как въздъхна тежко.
— Ех, младите днес… едно време всичко се споделяше…
Затворих телефона с трепереща ръка. Вечерта седнах срещу Димитър на масата.
— Трябва да поговорим сериозно — започнах аз. — Не мога повече да бъда на последно място в този дом. Ако още веднъж вземеш решение вместо мен, ще си тръгна с децата.
Той пребледня.
— Недей така… Моля те…
— Не съм ти слугиня! Не съм готвачка на майка ти! Аз съм твоя жена!
За първи път видях страх в очите му. Може би разбра, че този път не се шегувам.
След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. Димитър започна да ме пита преди да вземе решения за дома ни. Свекърва ми идваше по-рядко и вече не очакваше всичко наготово. Но най-важното беше друго — аз започнах да вярвам в себе си. Започнах да казвам „не“, когато нещо ме нараняваше. Започнах да се боря за уважението си.
Понякога още усещам болката от онзи понеделник вечер. Но вече знам: ако не се защитя сама, никой няма да го направи вместо мен.
А вие? Колко често преглъщате обидата в името на „семейния мир“? И кога идва моментът да кажете „стига“?