Между четири стени: Битката ми за уважение в дома на свекърва ми

– Пак ли си забравила да изчистиш праха от полилея? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях в средата на хола, с парцал в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Беше едва осем сутринта, а вече усещах как денят ми се изплъзва между пръстите, натежал от упреци и недоволство.

– Извинявай, Мария, ще го направя сега – промълвих тихо, но тя само изсумтя и излезе от стаята.

Преди година се омъжих за Петър. Мислех, че това ще е началото на нов живот – изпълнен с любов, подкрепа и топлина. Но още първата сутрин след сватбата, когато се събудих в къщата на родителите му в Пловдив, разбрах, че съм попаднала в капан. Свекърва ми ме гледаше с ледени очи и още преди да изпия кафето си, вече ми беше разпределила задачите за деня – чистене, готвене, пране. Петър само се усмихваше неловко и казваше: „Така е тук, мамо обича всичко да е подредено.”

С времето нещата не се подобриха. Напротив – всеки ден усещах как уважението към мен се топи като сняг през март. Мария не пропускаше случай да ме унижи пред роднини и съседи. „Вижте я нашата булка – не знае дори как се меси хляб! На майка си сигурно всичко е оставяла!” – казваше тя на висок глас, докато аз стоях с наведена глава.

Петър рядко ме защитаваше. Вечер, когато останехме сами в стаята ни на втория етаж, му казвах колко ме боли от думите ѝ. Той въздъхваше тежко:

– Знам, че не е лесно… Но тя е майка ми. Не мога да ѝ кажа нищо.

– А аз коя съм ти? – питах го с треперещ глас.

– Моля те, не започвай пак… – отвръщаше той и се обръщаше към стената.

Започнах да се чувствам невидима. Дори когато майка ми звънеше по телефона и питаше как съм, лъжах: „Добре съм, мамо. Всичко е наред.” Не исках да я тревожа. Но вътре в мен се трупаше гняв и отчаяние.

Един ден Мария ме хвана да плача в кухнята.

– Какво ти е пак? – попита с престорено съчувствие.

– Просто… понякога ми е трудно – признах аз.

– Трудно? Ти не знаеш какво е трудно! Аз на твоята възраст вече имах две деца и работех по цял ден! Сега младите само мрънкате! – изсъска тя и тресна вратичката на шкафа.

Вечерта разказах на Петър за случката. Той само поклати глава:

– Може би трябва да се постараеш повече. Мама е строга, но има добро сърце.

Тогава не издържах:

– А ти някога ще застанеш до мен? Или винаги ще бъда сама срещу нея?

Той замълча. В този момент разбрах – ако чакам някой друг да ме защити, ще чакам цял живот.

Започнах да търся работа. Исках да изляза от къщата поне за няколко часа на ден. Намерих място като продавачка в малък магазин за дрехи близо до центъра. Когато казах на Мария, тя избухна:

– Какво ще кажат хората? Че Петър не може да те издържа ли? Че нашето семейство е бедно?

– Искам просто да работя – отвърнах спокойно.

– Докато живееш под този покрив, ще правиш това, което аз кажа! – отсече тя.

Петър пак замълча. Виждах страха в очите му – страхът да не разочарова майка си. Но аз вече бях решила.

Започнах работа въпреки всичко. Всяка сутрин излизах рано, а вечер се прибирах уморена, но с усмивка. В магазина срещнах хора, които ме уважаваха. За първи път от месеци някой ми каза „Благодаря”.

Мария стана още по-студена. Започна да заключва хладилника и да крие ключовете за пералнята. Един ден дори ми каза:

– Ако не ти харесва тук, можеш да си ходиш при майка си!

Петър стоеше до нея и мълчеше.

Тогава взех куфара си и си тръгнах. Отидох при майка ми в родното ни село край Карлово. Тя ме прегърна силно и каза:

– Дете мое, никой няма право да те унижава така.

Петър не ми се обади нито веднъж през следващите седмици. Само веднъж получих съобщение: „Мама е много разстроена. Моля те, върни се.”

Не се върнах.

Днес живея сама в малък апартамент под наем и работя в магазина. Понякога вечер плача от самота, но вече не се чувствам като слугиня в собствения си дом.

Чудя се – колко още жени като мен живеят между четири стени, които вместо дом са станали затвор? Кога ще започнем да се уважаваме една друга и ще поискаме повече за себе си?