Сянката на наследството: Борбата за бъдещето на сина ми

— Не можеш да го направиш, Мария! — гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в хола като нож. Стоях пред нея, стиснала папката с документите за наследството, а ръцете ми трепереха. Синът ми, Петър, беше в другата стая и рисуваше нещо на масата, но знаех, че чува всяка дума.

— Това е за Петър. За бъдещето му — отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. Вече седмица спорехме за едно и също — парите, които съпругът ми Георги остави след внезапната си смърт. Вместо утеха, наследството донесе само болка и подозрения.

Стоянка ме изгледа с презрение. — Ти си само снаха! Тези пари са за нашето семейство. Не мисли, че ще ги харчиш както си искаш!

В този момент се почувствах по-самотна от всякога. Георги го няма, а аз трябва да браня не само себе си, но и детето си от хората, които би трябвало да са ни най-близки. Всяка вечер лежах будна и се чудех дали постъпвам правилно. Дали алчността на роднините няма да съсипе Петър? Дали ще успея да го опазя от интригите?

След погребението всичко се промени. Братът на Георги — Иван — започна да идва все по-често у дома. Първо уж да ни помогне, после започна да намеква колко трудно било на всички след загубата. Един ден дори каза:

— Мария, знаеш ли колко разходи имаме покрай къщата в селото? Може би е редно част от парите да отидат за това…

Погледнах го в очите и видях не скръб, а глад. Глад за онова, което не му принадлежи. Отказах учтиво, но той не спря. Започнаха клюки из махалата — че съм алчна, че не мисля за „семейството“. Дори майка ми започна да се тревожи:

— Мари, пази се! Хората са зли, особено когато става дума за пари.

Петър усещаше напрежението. Една вечер ме попита:

— Мамо, защо баба Стоянка не ме иска вече при себе си?

Сърцето ми се сви. Как да обясня на осемгодишно дете, че алчността може да промени дори най-близките? Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Обичам те повече от всичко. Никой няма да ти навреди.

Но дали бях сигурна в това?

Скоро след това Стоянка заведе дело срещу мен — оспорваше завещанието на Георги. Съдебните призовки пристигаха една след друга. Всяка сутрин се будех с усещането, че светът ми се разпада. Съседите започнаха да ме гледат с други очи — едни със съжаление, други със завист.

Една вечер Иван дойде пиян пред входа и започна да крещи:

— Ти ще видиш! Всичко ще си върнем! Ти си никоя!

Петър се разплака от страх. Тогава разбрах — вече не става дума само за пари. Става дума за достойнство, за сигурността на детето ми, за правото ни на спокойствие.

Започнах да търся работа — истинска, стабилна работа, за да не зависим от наследството. Но кой ще вземе вдовица с малко дете? На интервютата ме гледаха подозрително:

— А кой ще гледа детето ви, ако ви извикат по спешност?

— Ще се справя — казвах с треперещ глас.

Вечерите прекарвах над сметки и документи. Приятелките ми се отдръпнаха — някои от завист, други от страх да не ги въвлека в „семейните ни драми“. Само една — Радостина — остана до мен.

— Мари, не им позволявай да те пречупят! Това е твоят живот и твоето дете!

Тези думи ми дадоха сили. Реших да се боря докрай.

На първото дело Стоянка ме гледаше с ледени очи. Адвокатът ѝ говореше за „семейни ценности“, а аз едва сдържах сълзите си. Когато съдията попита какво искам:

— Искам само синът ми да има бъдеще — казах тихо.

След месеци битки съдът отсъди в наша полза. Но радостта беше горчива — отношенията със семейството на Георги бяха безвъзвратно разрушени.

Петър вече не пита за баба си и чичо си. Понякога го виждам как гледа снимките на баща си и очите му се пълнят със сълзи.

— Мамо, татко щеше ли да е горд с нас?

Прегръщам го силно и му шепна:

— Той винаги ще е с нас.

Но нощем, когато остана сама със себе си, се питам: Наистина ли направих всичко възможно? Дали парите си струваха цената? Или загубих повече, отколкото спечелих?

А вие как бихте постъпили? Колко струва спокойствието на едно дете и има ли цена достойнството ни?