Денят, в който светът ми се срина: Когато Мария дойде с детето си

– Защо дойде точно сега, Мария? – прошепнах, докато гледах през прозореца как дъждът се стича по стъклото. Вратата се отвори рязко и тя влезе, държейки за ръка малкия Петър. Очите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ трепереха.

– Моля те, Даниела, трябва да поговорим. – Гласът ѝ беше едва доловим, но в него се усещаше отчаяние.

Сърцето ми заби лудо. Не бях виждала Мария от години – от онзи ден, когато се скарахме заради онова, което никоя от нас не искаше да признае. Бяхме приятелки от деца, израснали заедно в нашето малко село край Търново. Но животът ни раздели – тя замина за София, аз останах тук, при мама и татко, да се грижа за болната си сестра.

Петър стоеше мълчаливо до нея, стискайки плюшеното си мече. Беше на около шест – със същите кестеняви очи като баща си. Очите, които ме преследваха в сънищата ми.

– Какво се е случило? – попитах, опитвайки се да не издам треперенето в гласа си.

Мария седна на дивана и скри лицето си в ръцете.

– Не мога повече сама… Той… той замина. Остави ни. – Гласът ѝ се пречупи.

Петър ме погледна с онзи невинен поглед, който само децата имат. Усетих как гърлото ми се стяга.

– Даниела, моля те… Мога ли да остана тук за известно време? Нямам къде да отида. – Мария ме гледаше с надежда и страх едновременно.

Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха хиляди мисли – за миналото, за тайната, която ни раздели, за вината, която носех като тежък камък в сърцето си.

– Разбира се, че можете да останете – изрекох накрая. – Но трябва да поговорим. За всичко.

Тя кимна и избърса сълзите си.

Вечерта настъпи бавно. Седяхме трите на масата – аз, Мария и Петър. Мама надникна от кухнята и ме погледна въпросително. Знаеше, че нещо не е наред, но не попита нищо. Само сложи още една чиния на масата и се върна при болната ми сестра.

– Помниш ли онова лято? – прошепна Мария, когато Петър заспа на дивана. – Когато всичко се промени?

Как можех да забравя? Беше лято на тайни срещи край реката, на обещания и разбити сърца. Тогава Мария разбра, че е бременна. Аз бях единствената ѝ опора. Но когато родителите ѝ научиха, я изпратиха при леля ѝ в София. Аз останах тук – сама с вината, че не я защитих достатъчно.

– Петър… той прилича на него – казах тихо.

Мария кимна.

– Знам. И затова дойдох при теб. Той има право да знае кой е баща му. А ти… ти имаш право да знаеш истината.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.

– Защо чак сега?

– Страхувах се. От реакцията ти, от реакцията на всички тук… От това какво ще стане с Петър. Но вече не мога да живея в лъжа.

В този момент чух гласа на баща ми от другата стая:

– Даниела! Ела тук!

Отидох при него. Лежеше в леглото си, слаб и уморен.

– Коя е тази жена? – попита строго.

– Мария… стара приятелка.

Той ме погледна дълго и тежко.

– Не допускай миналото да съсипе бъдещето ти, дъще.

Върнах се при Мария и седнах до нея.

– Какво ще правим сега?

Тя хвана ръката ми.

– Ще кажем истината. На всички. На Петър също. Той заслужава да знае кой е баща му… и коя си ти за него.

Светът ми се срина в този момент. Истината беше като нож – болезнена, но освобождаваща. Признах си – аз бях тази, която обичаше бащата на Петър преди Мария да го срещне. Аз бях тази, която го изгуби заради нея. И въпреки всичко ѝ простих тогава… или поне така си мислех.

Дните минаваха бавно. Селото започна да шушука – кой е това дете? Защо Мария е тук? Мама ме гледаше със съчувствие, но и с укор – знаеше повече, отколкото казваше. Сестра ми плачеше нощем от болка, а аз се чувствах разкъсана между миналото и настоящето.

Една вечер седнах до Петър и му разказах всичко – за приятелството ни с майка му, за баща му, за грешките на възрастните. Той ме прегърна силно и прошепна:

– Благодаря ти, лельо Даниела.

В този миг разбрах – понякога истината боли повече от лъжата, но само тя може да ни освободи от тежестта на миналото.

Сега стоя пред прозореца и гледам как дъждът спира. Въздухът ухае на ново начало. Но дали ще имам сили да простя напълно? Дали някога ще спра да се питам: ако бях постъпила различно тогава, щеше ли всичко това да се случи?