Когато мама забрави коя съм: История за границите между дете и родител

— Къде е баща ти? — гласът на мама трепери, а очите ѝ шарят неспокойно из стаята. Стоя до прозореца, гледам как дъждът се стича по стъклото и се чудя как да ѝ кажа за пореден път, че татко си е отишъл преди три години. — Мамо, татко го няма вече… — прошепвам, но думите ми се разпиляват във въздуха, сякаш никога не са били изречени.

Тя ме поглежда с празен поглед, после се усмихва несигурно. — А ти коя беше? — пита тихо. В този момент усещам как нещо се чупи вътре в мен. Аз съм Елена, дъщеря ти, мамо. Но тя вече не знае това.

Преди година и половина майка ми започна да забравя. Първо дребни неща — къде е оставила ключовете, кога е рожденият ден на внучката си. После започна да забравя хора, събития, цели дни. Аз съм единственото ѝ дете, а тя често ме нарича с името на сестра си Мария, която почина преди десетилетия.

Живея в София, работя като счетоводителка в малка фирма. Имам двама сина — Петър и Даниел — и съпруг, който все по-често се прибира късно и все по-рядко ме пита как съм. Откакто мама се разболя, всичко се промени. Всяка сутрин ставам в 6:00, приготвям закуска за всички, после бързам към дома ѝ в Люлин, за да ѝ дам лекарствата и да ѝ помогна да се облече. След това тичам към офиса, а след работа пак при нея — да ѝ напазарувам, да ѝ сготвя, да я изкъпя.

— Елена, защо не идваш по-често? — пита ме веднъж тя с укор в гласа. — Само ти ми остана.

— Мамо, тук съм всеки ден… — опитвам се да обясня, но думите ми увисват между нас като непреодолима стена.

Понякога се ядосвам. Чувствам се виновна за това, но е така. Ядосвам се на мама, че ме дърпа към себе си като удавник. Ядосвам се на братовчедите си, които живеят наблизо, но никога не идват да помогнат. Ядосвам се на съпруга си, че не разбира защо съм толкова изтощена вечер. Ядосвам се на себе си, че не мога да кажа „не“.

Една вечер Петър ме пита:
— Мамо, ще дойдеш ли на представлението ми утре?
Поглеждам го уморено. Знам, че утре трябва да заведа мама на лекар.
— Ще опитам, миличък — казвам.
Той навежда глава и излиза от стаята.

Съпругът ми Георги ме чака в кухнята.
— Докога ще тичаш между всички? Не виждаш ли какво става с нас?
— Какво искаш да направя? Да я оставя сама?
— Не можеш да спасяваш всички. А нас кой ще спаси?

Тази нощ не спя. Чувствам се разкъсана между две семейства — това, което съм създала, и това, което ме е създало. В главата ми ехти гласът на мама: „Само ти ми остана.“ А после — гласът на Георги: „А нас кой ще спаси?“

На следващия ден водя мама на лекар. Доктор Иванова ме гледа със съчувствие:
— Елена, трябва да помислите за помощ. Не можете да носите всичко сама.
— Каква помощ? Социалните услуги са скъпи, а мама не иска чужди хора у дома си.
— Ако продължавате така, ще рухнете.

Вечерта сядам до мама на дивана. Тя гледа някакъв стар български филм и тихо си тананика песен от младостта си.
— Мамо… — започвам плахо. — Може би трябва да помислим някой да ни помага вкъщи.
Тя ме поглежда с ужас:
— Не искам чужди хора! Само ти!

Сълзите ми напират. Не знам какво да правя. Ако я оставя сама — ще се чувства изоставена. Ако продължа така — ще загубя себе си и семейството си.

Дните минават в рутина: работа — грижи за мама — вкъщи — вина — умора — пак работа. Синовете ми растат без мен. Георги става все по-далечен. Мама все по-често забравя коя съм.

Една сутрин намирам Петър да плаче в стаята си.
— Защо винаги избираш баба вместо мен?
Сърцето ми се къса.
— Не избирам никого… Просто понякога възрастните имат нужда от повече помощ.
Той ме гледа с недоверие:
— А аз?

В този момент разбирам: трябва да поставя граници. За първи път в живота си казвам „не“ на мама.

— Мамо, от другата седмица ще идва жена да ти помага вкъщи. Аз ще идвам по-рядко.
Тя плаче и ме проклина: „Ще ме оставиш сама като всички!“
Аз плача с нея.

Първите дни са ужасни. Чувствам се като предателка. Но постепенно започвам да виждам промяната: имам време за децата си; Георги отново започва да говори с мен; мама свиква с жената и дори започва да я харесва.

Сега стоя до прозореца и гледам дъжда. Мама спи спокойно в другата стая. Петър учи уроците си до мен. Чудя се: Кога любовта към родителите ни се превръща в окови? И имаме ли право понякога да изберем себе си?

Какво бихте направили в моята ситуация? Къде е границата между дълга към родителите и отговорността към собственото семейство?