Баща ми реши да живее от майчинството ми: Когато семейството спре да бъде опора

„Мария, пак ли ще купуваш памперси? Не може ли да изчакаш до другата седмица? Аз нямам пари за цигари.“

Гласът на баща ми ехтеше в малката кухня, докато държах бебето на ръце и се опитвах да не избухна. Беше 7 сутринта, а той вече беше изпушил първата си цигара и ровеше из портмонето ми, сякаш е негово. Майчинството ми беше малко – 710 лева на месец, но откакто се върнах у дома след раждането на Дани, татко все по-често разчиташе на мен. Майка ми почина преди три години, а той така и не се съвзе. Но никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук.

„Тате, трябва да купя мляко за Дани. Не мога да чакам. И ти знаеш колко е скъпо всичко вече…“

Той ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна, дори когато знаех, че не съм виновна. „Аз съм ти баща! Не може ли веднъж и ти да помогнеш? Цял живот съм работил за вас!“

В този момент ми идваше да изкрещя. Да му кажа, че вече не мога. Че нощем не спя от притеснения как ще стигнат парите до края на месеца. Че се чувствам сама, въпреки че живея с него под един покрив. Но само преглътнах и се обърнах към прозореца. Навън беше сиво и дъждовно – точно като в душата ми.

Преди година всичко беше различно. Имах работа като учителка в детска градина в квартал „Люлин“, имах приятел – Петър, който обаче изчезна веднага щом разбра, че съм бременна. Останах сама, но вярвах, че семейството ще ме подкрепи. Баща ми обеща, че ще помага с бебето, че ще се грижи за нас. Но вместо това започна да пие повече, да се оплаква от живота и най-вече – да разчита на мен за всичко.

Първо беше „само за малко“ – докато си намери работа. После стана навик – аз купувах храната, плащах сметките, дори му давах пари за лекарствата и цигарите. А той – все недоволен, все нещо му липсваше.

Една вечер седяхме на масата. Дани спеше в другата стая. Баща ми сипваше ракия и мълчеше. Аз броях последните си пари и се чудех как ще купя пюрета за следващата седмица.

„Марийче, ти си силна жена. Ще се оправиш“, каза той изведнъж. „Аз вече съм стар…“

„Тате, не мога повече така“, прошепнах. „Имам нужда от помощ, а не от още един човек, за когото да се грижа.“

Той ме погледна с празен поглед и само въздъхна. „Едно време майка ти всичко правеше… Аз не мога сам.“

Тогава разбрах – той никога няма да се промени. За него аз бях просто продължение на майка ми – някой, който трябва да поеме всичко на гърба си.

Седмиците минаваха, а аз все по-често се улавях как плача нощем. Приятелките ми ме питаха защо не се изнеса, но къде да отида? Наемите са безумни, а с майчинството едва стигам за храна и сметки. Социалните служби? Те само размахват пръст и казват „Трябва да се оправяте сами“.

Един ден Дани вдигна температура. Тичах по аптеки и лекари, а баща ми дори не попита как е внучето му. Само ме попита дали ще има пари за ракия тази седмица.

Вечерта избухнах:

„Тате! Това дете е твой внук! Не те ли е срам? Само взимаш! Кога ще дадеш нещо?“

Той ме изгледа намръщено: „Аз съм ти баща! Ти трябва да ме гледаш! Така е по български!“

„А по човешки? По човешки кой ще ме погледне мен?“

Той замълча. За първи път видях сянка на вина в очите му.

На следващия ден започнах да търся работа онлайн – нещо по час-два вечер, докато Дани спи. Намерих дистанционна работа като оператор в кол център. Пари почти нямаше, но поне усещах, че правя нещо за себе си.

Баща ми започна да се сърди още повече – вече нямаше кой да му готви вечеря навреме или да му пере ризите. Но аз бях решила – няма повече да бъда жертва.

Една сутрин му казах:

„Тате, ако искаш да останеш тук, ще трябва и ти да помагаш – поне с чистенето или с Дани. Иначе ще потърся социални услуги.“

Той избухна:

„Ще ме изхвърлиш ли? Аз съм ти баща!“

„Не те изхвърлям… Просто искам справедливост.“

Оттогава отношенията ни са студени. Говорим само за най-необходимото. Понякога го чувам как плаче нощем в стаята си. Сигурно го боли – самотата е тежка. Но и мен ме боли.

Питам се: Къде е границата между дълга към родителите и собственото достойнство? Кога помощта става злоупотреба? И има ли изобщо изход за жени като мен?

Може би някой от вас ще ми даде отговор…