Сила вярата: Осем години грижа без благодарност

— Пак ли ще го оставиш сам? — гласът на Мария, снаха ми, трепереше от раздразнение, докато затваряше входната врата. Стоях в коридора, с ръце, изцапани от супата, която току-що бях сипала на баща ѝ. Не ѝ отговорих веднага. Вече осем години живеехме в този странен танц на мълчание и недоизказани думи.

Първият път, когато ме помолиха да се грижа за дядо Стефан, беше през зимата. Беше студено, а той — слаб, почти прозрачен, с очи, които гледаха през мен. „Няма кой друг, бабо Елена,“ каза ми Мария. „Ти си най-добрата. Само ти можеш да го разбереш.“ Повярвах ѝ. Повярвах, че ще бъда нужна, че ще има смисъл. Но с времето думите ѝ се превърнаха в кухи обещания.

Стефан беше труден човек. Понякога ме наричаше с името на покойната си жена. Друг път ме гледаше с подозрение, сякаш съм дошла да му взема последната коричка хляб. Имаше дни, в които не искаше да яде, а аз стоях до него с лъжица в ръка и се молех наум: „Господи, дай ми сили!“ Вярата беше единственото, което ме крепеше. Всяка вечер палех свещ пред иконата на Света Богородица и шепнех: „Пази ни всички, дай ми търпение и любов.“

Синът ми Петър рядко се прибираше. Работеше до късно, оправдаваше се с умората и стреса. Когато го питах защо Мария не помага повече, той само въздишаше: „Мамо, не я разбираш. Трудно ѝ е.“ А на мен? На мен кой ми мислише? Често нощем лежах будна и се чудех дали някой изобщо вижда колко ми е тежко.

Един ден Стефан падна в банята. Намерих го проснат на студените плочки, с разкървавено чело. Извиках линейка, треперех цяла нощ в болницата до леглото му. Когато Мария дойде на сутринта, само ме попита: „Как можа да го изпуснеш?“ Не каза „благодаря“, не ме прегърна. Само упрек.

В такива моменти се чувствах невидима. Сякаш съществувам само като чифт ръце — да готвя, да пера, да сменям памперси. Никой не питаше как съм аз. Никой не забелязваше умората в очите ми или болката в кръста ми.

Съседката ми Дора често ме канеше на кафе. „Елена, защо го правиш? Те не те ценят!“ — казваше тя. Аз само свивах рамене: „Не мога да го оставя. Бог вижда всичко.“ Понякога си мислех дали не съм глупава — дали не жертвам себе си напразно.

Имаше и хубави моменти. Веднъж Стефан ме хвана за ръката и прошепна: „Не си като другите… Благодаря ти.“ Очите му бяха влажни. Това беше първият и последен път, когато чух благодарност от него.

С времето Мария стана още по-студена. Започна да се кара на Петър за дреболии — че не е измил чиниите, че е забравил да купи хляб. В къщата цареше напрежение. Аз се опитвах да бъда невидима — да не преча, да не дразня никого.

Една вечер чух как Мария говори по телефона с майка си: „Не знам докога ще издържа с тази жена у нас! Всичко ѝ е малко!“ Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Не бях искала нищо — само малко признание.

Започнах да се моля още по-силно. Молитвата стана моят щит срещу болката и огорчението. Всяка сутрин четях Псалм 23: „Господ е пастир мой; няма да остана в нужда…“ Повтарях си тези думи като заклинание.

След осем години Стефан почина тихо през нощта. Бях до него до последния му дъх. Държах ръката му и шепнех молитви за упокой на душата му.

На погребението Мария плака най-силно от всички. След това дори не ме погледна. Петър ме прегърна неловко: „Благодаря ти, мамо…“ Но думите му звучаха кухо.

Сега къщата е тиха. Понякога сядам пред прозореца и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Питам се: струваше ли си всичко това? Дали някой ден ще получа благодарността, която така отчаяно чаках? Или може би истинската сила е в това да прощаваш — дори когато никой не ти казва „благодаря“?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте издържали без признание?