Не мой избор – история за любов, семейство и собствените граници

– Не мога да повярвам, че пак го правиш, майко! – изкрещях, а гласът ми се разнесе из малката ни кухня в Люлин. Беше късен следобед, слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци, а на масата между нас стоеше покана за сватба, която не бях избрала аз.

Майка ми, Мария, седеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който не търпеше възражения. – Ивелина, това е най-доброто за теб. Христо е добро момче, има стабилна работа в банката, родителите му са уважавани хора. Не всеки ден се появява такъв шанс.

Стиснах поканата така силно, че пръстите ми побеляха. Вътрешно крещях, но думите не излизаха. Христо наистина беше добър човек – внимателен, спокоен, никога не повишаваше тон. Но сърцето ми не туптеше за него. Познавах го от дете – нашите семейства бяха приятели от години. Всички очакваха да се оженим. Всички, освен мен.

– Ами ако не го обичам? – прошепнах едва чуто.

Майка ми въздъхна тежко. – Любовта идва с времето. Важното е сигурността. Не искам да страдаш като мен – помниш ли как баща ти си тръгна? Не искам да останеш сама.

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги ме беше плашила самотата ѝ – празните вечери, когато тя стоеше до прозореца и чакаше някой, който никога нямаше да се върне. Може би затова толкова лесно се поддавах на желанията ѝ.

Сватбата беше насрочена за края на юни. Всичко беше планирано до последния детайл – ресторант в Бояна, оркестър с жива музика, дори роклята вече беше избрана от майка ми и леля ми Катя. Аз само кимах и подписвах там, където ми казваха.

Една вечер седях на терасата с чаша вино и гледах светлините на София. Телефонът ми иззвъня – беше Даниела, най-добрата ми приятелка от университета.

– Иве, как си? Чух, че всичко е готово за големия ден! – гласът ѝ беше весел, но усетих нотка на съмнение.

– Да… всичко е наред – излъгах.

– Сигурна ли си? Звучиш… странно.

Замълчах дълго. После думите сами излязоха:

– Не знам дали искам това. Всички около мен са толкова развълнувани, а аз… аз се чувствам като гост на собствената си сватба.

Даниела въздъхна. – Иве, това е твоят живот. Не можеш да живееш заради майка си или заради очакванията на другите. Ако не го обичаш…

– Не знам дали мога да разочаровам всички – прекъснах я аз.

– А себе си можеш ли да разочароваш?

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всички избори, които бях направила не по своя воля – университета (икономика вместо литература), работата (в счетоводна кантора вместо издателство), дори приятелите (одобрени от майка ми). Сякаш животът ми беше чужд сценарий.

Сутринта Христо ме чакаше пред входа с букет рози.

– Добро утро, красавице! – усмихна се той и ме целуна по бузата.

– Христо… трябва да поговорим – казах тихо.

Влязохме в близкото кафене. Той ме гледаше с онзи спокоен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

– Какво има?

– Не съм сигурна… че това е правилното решение за мен – прошепнах.

Той замълча дълго. После сложи ръката си върху моята.

– Иве, ако не си щастлива… няма смисъл да се женим. Аз те обичам, но не искам да бъдеш нещастна до мен.

Очите ми се напълниха със сълзи. За първи път някой ме попита какво искам аз.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Майка ми ме чакаше в хола с леля Катя и баба Стефка. Три поколения жени – всяка със своите страхове и мечти.

– Какво стана? – попита майка ми подозрително.

– Отменям сватбата – казах твърдо.

Настъпи тишина. Леля Катя ахна, баба Стефка се прекръсти, а майка ми избухна:

– Как можа! След всичко, което направихме за теб! Как ще погледнем хората в очите? Какво ще кажат съседите?

– Не мога повече да живея според чуждите очаквания – отвърнах тихо. – Искам да бъда щастлива по свой начин.

Майка ми плака цяла нощ. Аз също плаках – от вина, от страх, от облекчение. На сутринта тя не ми проговори. Дни наред вкъщи цареше ледено мълчание.

Даниела ме подкрепяше през цялото време. Започнах да пиша разкази – нещо, което винаги съм искала. Намерих работа в малко издателство в центъра на София. Животът ми постепенно започна да придобива цвят.

С Христо останахме приятели. Той намери любовта при друга жена и скоро се ожени истински щастлив.

Майка ми още трудно приема избора ми. Понякога усещам разочарованието ѝ като тежест върху раменете си. Но вече знам: ако не защитя себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Понякога вечер се питам: „Колко от нас живеят чужд живот само защото така трябва?“ А вие… бихте ли имали смелостта да кажете „не“ на всички очаквания?