Между приятелството и завистта: Историята на една раздяла и ново начало

– Какво, наистина ли си купи нова кола? – гласът на Мария прозвуча по телефона с онзи особен тон, който познавам от години. Тонът, който уж е шеговит, но всъщност боде като игла.

Стоях до прозореца в малкия си апартамент в Люлин и гледах как дъждът се стича по стъклото. Беше минала едва година от развода ми с Петър, а все още се чувствах като кораб без котва. Сега, когато най-накрая си позволих нещо за себе си – една скромна, но нова кола, – очаквах поне Мария да се зарадва за мен. Вместо това усетих как между нас се надига невидима стена.

– Да, купих я на изплащане. Просто ми трябваше нещо сигурно за детето и за работа – отвърнах тихо, опитвайки се да не звуча виновно.

– Ами… ти нали каза, че парите са ти кът? Откъде изведнъж тази кола? – не спираше тя.

В този момент усетих как гърлото ми се свива. Приятелката ми, с която сме делили всичко – от първите любовни разочарования до последните сметки за ток – сега ме разпитваше като счетоводител от НАП. Не беше ли тя тази, която ме държеше за ръка, когато плаках след развода? Не беше ли тя тази, която ми носеше супа, когато бях болна?

– Мария, не мисля, че е нужно да ти давам отчет за всяка стотинка – казах по-рязко, отколкото възнамерявах.

Настъпи тишина. После тя въздъхна:

– Просто се притеснявам за теб. Не искам да правиш глупости…

Но аз вече знаех – това не беше загриженост. Това беше нещо друго. Завист? Недоверие? Или просто страхът ѝ, че ще се справя по-добре без нея?

След този разговор започнах да избягвам Мария. Всяка среща беше натоварена с неизказани въпроси и скрити упреци. Тя все по-често намекваше за „трудните времена“, през които минавам, сякаш напомняше сама на себе си, че трябва да ми съчувства. Но аз вече не исках съчувствие – исках подкрепа.

Една вечер, докато приготвях вечеря за дъщеря ми Ива, телефонът пак звънна.

– Здравей, пак аз… – Мария звучеше уморено. – Можем ли да се видим? Имам нужда да поговорим.

Срещнахме се в малкото кафене до блока ми. Тя изглеждаше по-различно – по-изморена, с тъмни кръгове под очите.

– Слушай, знам че напоследък не съм най-добрата приятелка… – започна тя. – Просто… трудно ми е да приема всичко това. Ти винаги беше тази, която имаш нужда от помощ. А сега… сякаш си по-силна от мен.

Погледнах я и осъзнах колко много сме се променили и двете. Може би тя наистина се страхуваше да не ме изгуби. Може би ѝ беше трудно да приеме новата ми независимост.

– Мария, аз все още имам нужда от теб – казах тихо. – Но не като някой, който ме съжалява. Имам нужда от приятелка, която ще се радва за мен, когато успея. Както аз бих се радвала за теб.

Тя замълча за миг и после кимна:

– Ще се опитам… Просто ми трябва време.

След тази среща нещата между нас останаха напрегнати. Вече не споделях всичко с Мария както преди. Започнах да прекарвам повече време с други хора – колеги от работа, съседи, дори майките от детската градина на Ива. Открих нови приятелства и нови сили в себе си.

Но понякога вечер, когато Ива заспиваше и апартаментът потъваше в тишина, усещах липсата на Мария като празно място до мен. Спомнях си всички онези години на безгрижие и смях, всички тайни и мечти… И се питах: дали приятелството ни беше истинско или просто навик? Дали завистта може да убие нещо толкова ценно?

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си – жена на 36 години, преживяла развод, финансови трудности и предателство от най-близкия човек. Но съм тук. Още съм жива. Още вярвам в доброто у хората.

Понякога си мисля: заслужава ли си да простиш завистта на приятел? Или трябва да продължиш напред без него? Какво бихте направили вие на мое място?