Между любовта и омразата: Бурята на моето семейство

— Как не те е срам! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях насред хола им в Пловдив, с чиния в ръка, а всички очи бяха вперени в мен. Сърцето ми биеше лудо. Бях дошла с най-добри намерения — да помогна с подготовката за именния ден на съпруга ми, Димитър. Но вместо благодарност, получих унижение.

— Не знаеш дори как се прави салата! — продължи тя, а лицето ѝ пламтеше от гняв. — В нашето семейство всичко се прави по определен начин!

Погледнах към Димитър, но той само сведе глава. Никой не каза нищо. Почувствах се като натрапник в собственото си семейство. В този момент си спомних майка ми — как винаги ме учеше да уважавам хората и да вярвам в доброто. А сега стоях тук, в дом, където добротата беше заменена с подозрение и студенина.

Първите години с Димитър бяха като приказка. Запознахме се на студентско парти в София. Той беше различен — нежен, внимателен, с чувство за хумор. Когато ме покани да се запозная със семейството му, бях развълнувана. Представях си топли вечери, смях и подкрепа. Но още първата среща беше белязана от ледена дистанция.

— От кой род си? — попита ме Мария, сякаш съм кандидатка за работа.
— От Симеонови, от Казанлък — отвърнах плахо.
— Аха… — каза тя и повече не ме погледна цялата вечер.

С времето разбрах, че нищо, което правя, не е достатъчно добро. Ако сготвяше нещо — било прекалено солено или безвкусно. Ако помагах с домакинството — все нещо бях объркала. Дори когато подарих ръчно избродираната покривка за Коледа, тя я прибра в шкафа и никога повече не я извади.

Димитър се опитваше да балансира между мен и майка си, но често просто замълчаваше. — Не обръщай внимание, такава си е тя — казваше ми вечер, когато плачех на рамото му.

Но аз не можех да не обръщам внимание. Всеки празник беше изпитание. Веднъж на Великден Мария нарочно счупи яйцето ми и каза:
— Виждаш ли? На късметлийка не приличаш!

Баща му, бай Георги, беше по-тих и рядко се намесваше. Само веднъж ми намигна заговорнически:
— Не ѝ се връзвай, момиче. Животът е кратък за дреболии.

Но дреболиите се трупаха като камъчета в обувките ми. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина не съм достатъчно добра? Дали заслужавам любовта на Димитър?

Една вечер, след поредния скандал заради това как съм подредила масата, се затворих в банята и заплаках безутешно. Чувах как Мария говори на Димитър:
— Тя няма да стане част от нашето семейство! Не е като нас!

Слушах тези думи и усещах как нещо вътре в мен умира. Започнах да избягвам семейните събирания. Измислях оправдания — работа, болест, умора. Димитър се опитваше да ме убеди:
— Моля те, направи го заради мен!

Но аз вече нямах сили. Веднъж му казах:
— А ти кога ще го направиш заради мен?

Той замълча и излезе от стаята.

Майка ми усещаше болката ми дори по телефона:
— Не позволявай на никого да те пречупи, Яна! Ти си силна!

Но аз вече не вярвах в силата си. Започнах да губя себе си — престанах да се виждам с приятели, спрях да рисувам (любимото ми хоби), дори работата ми страдаше.

Един ден получих писмо от баба ми от Казанлък:
„Янче, помни коя си! Не се променяй заради чужди хора.“

Тези думи ме разтърсиха. Реших да говоря открито с Димитър.

— Не мога повече така — казах му една вечер. — Или ще застанеш до мен, или ще си тръгна.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:
— Обичам те… Но не знам как да избера между теб и майка ми.

Тогава разбрах: никога няма да бъда приета напълно. Можех да продължа да се боря или да избера себе си.

На следващия ден събрах багажа си и се върнах при родителите ми в Казанлък. Болеше ме ужасно, но за първи път от години дишах свободно.

Днес, година по-късно, още обичам Димитър по свой начин. Но вече знам: никоя любов не струва толкова много, че да изгубиш себе си.

Понякога се питам: Защо толкова често жените трябва да избират между любовта и собственото си достойнство? Колко от вас са били поставени пред този избор?