Нежеланият гост на масата: Вечерята, която разтърси семейството ми

— Не мога да повярвам, че пак го покани! — изкрещях вътрешно, докато звънях на вратата на Димитър. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше петък вечер, а аз очаквах просто топла супа, малко смях и обичайните закачки между мен и брат ми. Но когато вратата се отвори и видях Стефан — онзи Стефан, който преди години разби доверието ни — усетих как всичко в мен се сви.

— Здравей, Мария! — усмихна се Димитър, но погледът му се плъзна към Стефан, който вече се беше настанил на дивана с чаша ракия.

— Здравейте — казах сухо и оставих тортата на масата. Майка ни беше вече там, подреждаше салатите и се преструваше, че не забелязва напрежението. Само баща ни липсваше — от години не идваше на семейни събирания след онзи скандал със Стефан.

— Мария, седни до мен — предложи Стефан с онази фалшива любезност, която винаги ме е дразнила.

— Предпочитам до мама — отвърнах и се наместих до нея. Тя ме погледна умолително: „Моля те, не започвай.“

Вечерята започна с обичайните приказки за работа, за цените в магазина и за това как времето пак ще се разваля. Но под повърхността всичко клокочеше. Стефан се опита да разкаже някаква шега за „онези хора от квартала“, която ме накара да стисна зъби. Димитър се засмя нервно.

— Може би не е най-подходящата тема — казах тихо.

— О, айде сега, Мария! — намеси се брат ми. — Не бъди толкова чувствителна.

— Не съм чувствителна, просто не обичам да се подиграват на хората — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах.

Майка ни се опита да смени темата:

— Мария, как върви работата в училището?

— Добре е — отвърнах кратко. — Децата са умни, но имат нужда от подкрепа. Не всеки има късмета да расте в стабилно семейство.

Стефан се засмя:

— Е, някои просто са мързеливи. Аз ако бях учител, щях да ги науча на ред!

Погледнах го право в очите:

— Не всичко е въпрос на дисциплина. Понякога децата носят болка, която не виждаме.

Димитър въздъхна:

— Моля ви, нека не спорим тази вечер.

Но вече беше късно. Въздухът натежа от неизказани думи. Спомних си как преди години Стефан беше замесен в онази история с баща ни — как го обвини несправедливо пред всички съседи и оттогава семейството ни никога не беше същото. Димитър му прости, но аз не можех.

— Защо винаги трябва да прощаваме на хората, които ни нараняват? — попитах рязко.

Стефан се изсмя:

— Защото иначе ще останеш сама, Мария.

Тогава избухнах:

— По-добре сама, отколкото сред лицемери! Ти разруши нашето семейство и днес пак си тук, сякаш нищо не е станало!

Димитър стана от масата:

— Стига! Това е моят дом и аз решавам кого каня!

Майка ни заплака тихо. За миг всички млъкнахме. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.

— Може би трябва да си тръгна — прошепнах аз.

— Не! — извика майка ми през сълзи. — Не си тръгвай! Семейството трябва да е заедно!

Погледнах към брат си. В очите му имаше болка и вина.

— Мария… — започна той тихо. — Знам, че ти е трудно. Но аз имам нужда от приятелите си. Не мога цял живот да живея в миналото.

— А аз не мога да забравя — отвърнах. — Не мога да простя това, което ни причини.

Стефан стана и приближи:

— Може би е време да поговорим открито за онова, което стана тогава…

Майка ни кимна през сълзи:

— Моля ви… Семейството е всичко, което имаме.

Тогава разбрах: тази вечер няма да има прошка. Но може би ще има начало на истински разговори. Излязох на балкона и поех дълбоко въздух. Софийската нощ беше тиха, но в мен бушуваше буря.

Замислих се: Колко пъти сме готови да преглътнем болката си в името на мира? И кога идва моментът да защитим себе си и истината?